В днешното време на финансови кризи и икономическа нестабилност, решението да напуснеш сигурна работа не е от най-популярните. Ако все пак сте тръгнали по този път, подгответе се за хиляди въпроси на близки и не толкова близки и за тотално разголване в интернет пространството.
Преди два месеца реших да си сменя работата. А моята работа беше чудесна – работа-мечта. Бях стигнала до поста „Директор на глобалните комуникации“ в голяма международна организация с идеална цел, в случая – опазване на околната среда. Обикалях нашата синя планета, срещах се с хора от различни краища на света, пишех за тях, за това, което ние на запад наричаме истории, но за тях си е ежедневие, за борбата за капка вода, за горите и тяхната стойност, за правата на жените в контекста на устойчивото развитие.
Писах, говорех, обучавах и ръководех. Платих си и съответната цена: непрекъснато цъкане по телефона, писане на имейли, поправяне на текстове, хиляди политически съобразявания с тоя или оня по тази или онази причина.
И се изморих, а и си дадох сметка, че аз съм журналист, не морски биолог, не икономист по околната среда, не геолог, не специалист по флората и фауната. Като журналист, или разказвач на истории, тръпна за нов сюжет, за ново поле, което да разровя, да засадя – и дай Боже, да пожъна. Исках да се занимавам с нещо още по-близо до хората, до децата. Намерих си работа в малка фондация, която се бори срещу детския труд в какаовите плантации. Точно и ясно, конкретна ниша на пазара, работа с конкретни цели, в конкретни държави и с конкретни правителства, частни компании и социални групи.
За мен – лесно и ясно, за останалите – не съвсем. Защо, помисли ли добре, това е такава престижна работа, постоянен договор, ти какво – недоволна ли си нещо? Не бе хора, само имам нужда от промяна, не е ли човешко?
Минах през писането на официалните писма, разговори с редица колеги, които ме убеждаваха да остана – то навсякъде било същото… И останах вярна на решението си да напусна.
Извод номер едно е, че преди да напуснете, освен че е желателно да сте намерили друга работа, е важно да сте сигурни в решението си. Защото другите не са и ще ви го покажат.
А после се пригответе да повтаряте това на близки и непознати в днешната ера на социални професионални мрежи, на все по-малък свят, на безумно лесно достъпна информация.
Обявихме за отворена моята работа, естествено, навсякъде в интернет пространството. Позицията бе публикувана и в LinkedIn – най-голямата професионална мрежа, на която съм член. Хора, познати и не, мои контакти или не, връзват две и две, а именно последната работа в профила ми и новата обявена свободна такава и започват съобщенията. Първия ден получих 27.
Вечерта, вместо да съм си с децата, прекарах, четейки и отговаряйки на чужди хора! Дали това е същата позиция, за която се набират кандидати, дали аз напускам или ме съкращават, дали бих препоръчала тоя или оня като кандидатстват, дали парите са добри, дали това е добро място за работа и професионално развитие.
И аз почнах да се обяснявам. Не, аз така исках да работя нещо, свързано с човешки права, аз имам три деца и се чувствам по-близка до тези теми. Ама, чакай! Спри сърце, или по-точно пръсти, които трескаво удрят клавиатурата. Това не е ли мое лично решение?
Да, но аз съм избрала да имам профил в Linkedin, значи съм жертвала правото си на лично пространство в това отношение. Хубаво е, че няма скрито-покрито, че всичко е веднага навън, в мрежата. Цената, която плащаме, е, че същата тази мрежа може да ни омотае, ако ѝ позволим.
Извод номер две – бъдете готови да отделите време за обяснение, или по-точно знайте, че ви чака реакция. Но недейте да падате в капана, в който аз сама паднах – няма нужда да се отговаря на всички, само защото сте получили лично съобщение в елекронната си поща. Да, те имат право да питат, но да, аз, вие, ние имаме право и да не отговорим!
Третото откритие, до което стигнах в процеса на смяна на работното място, е, че промяната, както и redbull, ти дава крила. Несъмнено е трудно да се докажеш отново, да се изградиш на новата работа като експерт, като отговорен служител, пълен с енергия и нови идеи. Несъмнено ще има погледи под сбръчкани вежди и поставяне на кръстосан разпит от някой бодър ветеран там, където отивате.
Но не е ли в това тръпката, адреналина, дори ако щете и стресът, но от онзи положителният, дето ни кара да мислим и работим на хилядa оборота… дето кара тялото ни да вибрира, а мозъкът да постига на вид невъзможни цели?
Автор: Боряна Перван
Източник: edna.bg
