Ей тука горе, точно върху облегалката на дивана като се покатерило моето вдъхновение. Стои до главата ми и нещо си играе. Само. То не е като други вдъхновения да си има другарче. Самичко си му е най-добре.

Прилича малко на котката, която се е сгушила върху корема ми, между мен и лаптопа, но е малко по-малко и понякога и по-пухкаво.

Вдъхновението може да бъде бодливо, когато някой до изнерви толкова, че да се зачерви от бяс и да се върти в леглото в безброй опити да заспи. Казвам ви, тогава става просто бодливо и сърдито, та не се търпи.

За да го успокоя, рязко ставам, без да поглеждам часовника. Плавно се приближавам до каната за гореща вода, сипвам две препълнени супени лъжици нескафе и една още по-препълнена лъжица мед. Добавям топла вода и мляко до ръба на чашата.

Вдъхновението се наежва. Бодличките му се опъват и аз с въздишка му казвам, ей сега сядаме, беее, пфуууу, че си досадно. Затътрям крака до дивана, посядвам си и започвам да го милвам. Внимателно и без да му досаждам много, понякога едва-едва пръстите ми докосват клавиатурата.

Като погледна колко реда са били изписани, все ми се струват малко. Хората пишат ли пишат, пък аз сто часа го милвам това вдъхновение, да се успокои, да се спухкавелчи, да се завие на кравайче, да полегне и да примижа, а то неблагодарното половин страница не запълнило.

Позачитам се вече малко изнервена, ще редактирам и разширявам, да има обем, да бъде както хората правят нещата „като хората“… Впускам се в редовете, цопвам след малко някъде между тях и… ами нищо. И аз това казвам…

Докато се усетя, една дума не съм добавила, пък дошъл краят. Правим поне три серии с поне по две повторения. Крайният резултат е поне едно изстискано още изречение.

Изнервям се на вдъхновението, ама нали си го обичам, пък и нали вече е станало пухкаво и мило, премествам го горе на облегалката на дивана, оставям го да заспи и се захващам за работа. Светът е голям и вдъхновение дебне отвсякъде.

Източник: highviewart.com