Напънах се и я прочетох. За Библията говоря. Официалното издание. Макар че за официалните права над Божиите слова претендират безброй църкви и секти, та да се чуди човек на кой да вярва.
Цялото четене ми отне около седем години с дълги прекъсвания. Пфу! Имах по-големи очаквания за най-продаваната книга на всички времена. Лош език, големи пропуски във фактологията, но най-много съм разочарована от неиздържания образ на главния герой – самия Бог.
Според Библията Бог е егоистичен и нарцистичен тиранин с мания за величие и избухлив нрав. И на моменти изглежда сякаш изобщо не знае какво прави. Създава едни хора по свой образ и подобие. После хората взели, че наследили нарцистичните му гени и започнали да проявяват любопитство. Да пробват това – онова.
Започнали с ябълка, защото по това време нямали голям избор, а и Стив Джобс все още не бил роден. И после Бог се ядосал и обявил хората за виновни до доказване на противното. Раждаш се грешен и точка. Така и не можах да схвана точно за какво. Самият лайтмотив за греха и наказанието, около който се върти цялата драма, не ми стана много ясен.
Човек остава с впечатлението, че на Бог му е станало адски скучно и просто започнал да си играе на живот и страх с хората. Я допуснат някоя грешка и ги замеря с мълнии, пуска им скакалци, подпалва ги или ги дави във вода. Нещо като Ханибал Лектър на небето.
За Бог от Библията животът изглежда съвършено безценен, а всички ние сме играчки в садистичните му ръце. Толкова ни е сърдит, че е вдъхновил написването само на една единствена книга и после е млъкнал като ощипана мома. Край. Не е вдъхновил нищо повече. Нищичко!
След Библията всяка книга, всяка картина, всяко творение на човека е акт на ония с рогата и дългата опашка. И преди да сте се възмутили звучно на написаното дотук, ще ви кажа, че аз вярвам в Бог. Вярвам, че щом схващането ни за Бог търпи значителна еволюция от Стария до Новия завет, то е съвсем естествено да променим вижданията си за Него 2000 години след Непорочното зачатие.
Моят Бог носи дънки, бяла тениска и има страхотно чувство за хумор. Моят Бог е хармоничен и последователен. Не отрича материалния свят, който сам е създал. Знае, че на Земята външният вид е израз на вътрешния и не осъжда стремежа към създаване на красота. Демек не отрича всичко, което може да се пипне, да се види, да се кара, да се облече, да се прочете, да се изхарчи. Или да се изяде. Той само посочва, че от лакомия се става дебел и грозен. Моят Бог не прави чудеса, оставил е това в ръцете на хората.
Моят Бог не принизява човешките отношонеия до счупени чинии, залепени чаши, евтини клишета и закърнели принципи. Затова и не наказва и не прощава. Той просто дава следваща и следваща възможност. Моят Бог е наясно, че няма друг път към него, освен грешният.
Защото как ще познаем какво Бог е, без да сме познали какво не е? Как ще стигнем до вярата, ако не сме минали през съмнението? Как ще се научим да прощаваме, ако не сме наранявали? Как ще се докоснем до вечността, ако вечно пропускаме мига? Как ще разберем какво е любов, без да са ни разбивали сърцето? Как ще знаем, че цветът на любимите ни очи е кафяв, без да сме срещали стотици други погледи?
Изобщо как ще знаем кои искаме да бъдем, без да сме разбрали кои не искаме да сме? И как ще познаем верния път, ако не сме правили дори и една крачка по грешния?
Автор: Виолета Стайкова
Източник: HighViewArt
