Може би никога не сте мислили за това, но на едно или друго ниво, всички ние сме творци.

Ние сме творци, тъй като имаме силата да създаваме и управляваме своя живот. Както обществата и религиите по целия свят създават невероятни митологии, ние създаваме своя собствена. Нашата лична митология е населена с герои и подлеци, ангели и демони, крале и обикновени хора.

Създаваме цяла популация в ума си, включително многобройни личности за нас самите. След това усвояваме образа, който ще използваме при определени обстоятелства. Ставаме майстори на преструването и проектирането на своите образи и създаваме това, което вярваме, че сме.

Когато срещаме други хора, веднага ги класифицираме и им приписваме роля в нашия живот. Създаваме за другите образи според това, което вярваме, че те представляват. И правим същото това с всеки и всичко около нас.

Вие имате силата да творите. Вашата сила е толкова голяма, че това в което вярвате, става истина. Вие създавате себе си, каквото и да вярвате, че представлявате. Вие сте това, което сте, защото това е, което вярвате за себе си.

Цялата ви реалност, всичко в което вярвате, е ваше творение. Притежавате същата сила като всяко друго човешко същество. Най-важната разлика между вас и другите е как използвате силата си, какво творите с нея.

Може да си приличате с другите по много начини, но никой друг в света не живее живота си по начина, по който вие го правите.

Целият си живот сте живели по такъв начин, че да бъдете това, което сте. И толкова добре се справяте, че напълно владеете това, което вярвате, че сте. Владеете своята личност, своите вярвания, владеете всяко действие, всяка реакция.

Практикувате години наред и достигате такова ниво на майсторство, при което вие ставате това, в което вярвате. След като веднъж разберем, че всички ние сме творци, можем да видим какъв вид умение притежаваме.

Когато сме деца и имаме проблем с някого, ние се ядосваме. Независимо по каква причина, този яд отблъсква проблема; получаваме това, което искаме. Случва се втори път – реагираме с гняв – и сега знаем, че ако се ядосаме, ще отстраним проблема.

След това го упражняваме пак и пак докато станем майстори на гнева. По същия начин, ставаме майстори на ревността, на тъгата, на себеотхвърлянето. Всички наши драми са резултат на тази практика. Правим споразумение със себе си и го упражняваме докато напълно го овладеем.

Начинът, по който мислим, чувстваме и действаме, става толкова рутинен, че няма нужда повече да обръщаме внимание на това, което правим. Начинът по който се държим в определени случаи е просто инстинктивна реакция.

Искам да си представите, че живеете на планета, където всеки неин жител има кожно заболяване. Хората на вашата планета са страдали от тази болест в продължение на 2 или 3 хиляди години. Целите им тела са покрити с рани, които са се инфектирали и наистина болят, когато ги докоснеш. Разбира се те вярват, че това е нормалната физиология на кожата.

Дори медицинските книги описват тази болест като нормално състояние. Когато хората се раждат, кожата им е здрава, но след около три или четири години започват да се появяват първите рани. Когато станат тинейджъри, целите им тела се покриват с рани. Можете ли да си представите как тези хора ще се държат един с друг?

За да общуват помежду си, те трябва да пазят раните си. Те почти не се докосват, защото е много болезнено. Ако случайно докоснеш кожата на някой, това е толкова болезнено, че той веднага се ядосва и докосва твоята само за да си го върне.

Все пак инстинктът за любов е толкова силен, че плащаме високата цена, за да влизаме във взаимоотношения с другите. Представете си, че един ден се случва чудо. Събуждате се и виждате, че кожата ви е напълно излекувана.

Няма повече рани и не боли, когато ви докосват. Здравата кожа, която можете да докоснете, се чувства прекрасно, защото тя е създадена да усеща и възприема.

Можете ли да си представиш себе си със здрава кожа в свят, където всички са болни от кожно заболяване? Не можете да докосвате другите, защото това ще ги нарани и никой не ви докосва, защото си мисли, че и вас ще ви заболи.

Ако можете да си представите това, може би ще успеете да разберете какво би изпитал от контакта си с човешките същества някой от друга планета, дошъл да ни посети. Но не кожата ни е обсипана с рани. Това, което ще открие посетителят е, че човешкият ум е болен от болест, наречена страх.

Подобно на инфектираната кожа, нашето емоционално тяло е цялото с рани, които са инфектирани с емоционална отрова.

Този страх се проявява като гняв, омраза, тъга, завист, лицемерие. Резултатът от тази болест са всички емоции, които карат хората да страдат. Всички хора са болни от същата болест. Можем да кажем дори, че нашият свят е психиатрия.

Но тази болест съществува в света от хиляди години и медицинските учебници и учебниците по психология я описват като нормално състояние. Те я считат за нормална, но аз мога да ви кажа, че не е. Когато страхът стане прекалено голям, разсъждаващият ум започва да се проваля и не може да понесе всички тези рани с цялата отрова.

В учебниците по физиология ние наричаме това състояние умствено заболяване. Наричаме го шизофрения, параноя, психоза, но тези болести се появяват, когато разсъждаващият ум е толкова уплашен и раните са толкова болезнени, че е по-добре да се прекъсне контакта с външния свят. Хората живеят в непрекъснат страх да не бъдат наранени и това създава голяма драма, където и да отидем.

Начинът, по който хората се отнасят един с друг, е толкова емоционално болезнен, че ние без очевидна причина се разгневяваме, ставаме ревниви, завистливи, тъжни. Да кажем “обичам те” дори може да бъде твърде плашещо.

Но въпреки, че е болезнено и страшно да си контактуваме емоционално, ние продължаваме да влизаме във взаимоотношения, сключваме брак, раждаме деца. За да защитим нашите емоционални рани и поради страха да не бъдем наранени, ние хората, създаваме нещо много сложно в нашите умове – голяма система на отричане.

В тази система на отричане ние ставаме перфектни лъжци. Лъжем толкова перфектно, че лъжем и самите себе си и дори вярваме на лъжите си. Не забелязваме, че лъжем или понякога, когато забелязваме, оправдаваме и извиняваме лъжата, за да предпазим себе си от болката на раните си.

Системата на отричане е като стена от мъгла пред очите ни, която ни прави слепи за истината. Носим социални маски, защото е прекалено болезнено да видим себе си или да оставим другите да ни видят такива, каквито сме.

Системата на отричане ни кара да искаме от другите да ни виждат такива, каквито ние вярваме, че сме. Слагаме тези защитни бариери, за да държим другите хора настрани, но тези бариери ни държат вътре, ограничавайки нашата свобода. Хората се защитават и когато някой каже “Настъпваш ме по мазола”, не е съвсем вярно. Истината е, че вие докосвате раната в ума му и той реагира, защото го боли.

Когато осъзнаете, че всички около вас имат емоционални рани, пълни с емоционална отрова, лесно можете да разберете взаимоотношения между хората в така наречения от толтеките сън за ада.

От гледна точка на толтеките, всичко, което вярваме за себе си и всичко, което знаем за нашия свят, е сън. Ако погледнете кое да е религиозно описание на ада, ще видите, че той е същият като човешкото общество, като начина, по който сънуваме.

Адът е място на страдание, на страх, на война и насилие, място, където се издават присъди без право на оправдание, място на наказания, които никога не свършват. Има хора срещу хора в джунгла от хищници; хора, изпълнени с присъди, изпълнени с вина, с емоционална отрова – злоба, гняв, омраза, тъга, страдание. Създаваме тези малки демони в умовете си, защото сме се научили да сънуваме ада в нашия собствен живот.

Всеки от нас създава личен сън за себе си, но хората преди нас са създали голям външен сън, сънят за човешкото общество. Външният сън или сънят на планетата е колективен сън на билиони сънуващи.

Големият сън включва всички правила на обществото, неговите закони, религии, различни култури и начини на съществуване. Цялата тази информация, съхранена в нашите умове, е като хиляди гласове, говорещи ни едновременно. Толтеките наричат това митоте. И стинската ни същност е чиста любов; ние сме живота.

Истинското ни аз няма нищо общо със съня, но митоте ни пречи да видим това, което сме. Когато погледнете съня от тази перспектива и ако сте осъзнати за това, което сте, ще видите безсмисленото поведение на хората и ще ви стане  забавно. Това, което за всички останали е голяма драма, за вас става комедия.

Виждате как хората страдат за неща, които не са важни, които даже не са реални. Но ние нямаме избор. Родени сме в това общество, израстваме в него и се учим да бъдем като всички останали, играейки безсмислено през цялото време, съревновавайки се с чистото безсмислие.

Представете си, че можете да посетите планета, където всеки има различен вид емоционално съзнание. Начинът, по който си общуват един с друг е винаги изпълнен с любов, с щастие и мир. Сега си представете, че се събуждате на тази планета и нямате повече рани по вашето емоционално тяло. Вече не се страхувате да бъдете това, което сте.

Каквото и да каже някой за вас, каквото и да направи, вие не го приемате лично и то не може да ви нарани повече. Не е необходимо да се защитавате повече. Не се страхувате да обичате, да споделяте, да отваряте сърцето си. Но никой друг не е като вас. Как може да установявате връзка с хората, които са емоционално наранени и болни от страх?

Когато човек се роди, емоционалният му ум е напълно здрав. Може би около три или четири годишна възраст започват да се появяват първите рани в емоционалното тяло и да се инфектират с емоционалната отрова.

Но ако наблюдавате две или тригодишни деца, ако наблюдавате начина, по който те се държат, ще видите, че те играят през цялото време. Ще ги видите да се смеят през цялото време. Въображението им е толкова мощно и начинът, по който те мечтаят, е едно изследователско приключение.

Когато нещо не е наред, те реагират и защитават себе си, а после просто им минава и насочват своето внимание отново към момента и отново започват да играят, да изследват, да се забавляват. Те живеят в момента, в настоящето. Не се срамуват от миналото, не се тревожат за бъдещето. Малките деца изразяват това, което чувстват и не се страхуват да обичат.

Най-щастливите моменти в нашия живот са, когато играем като децата, когато пеем и танцуваме, когато изследваме и създаваме просто за забавление.

Чудесно е, когато се държим като децата, защото това е нормалният човешки ум, нормалната човешка склонност. Като деца ние сме невинни и за нас е естествено да изразяваме любов. Но какво се е случило с нас?

Какво се е случило на целия свят ?

Дон Мигел Руис