Губим, и печелим. Понякога в един ден. За секунда. Дълго е само времето, в което пътуваме към загубите и печалбите. И след това, когато пилеем спечеленото или драпаме да излезем от дъното.
И губя, и печеля. И още много пъти ще губя и ще печеля. Вселената поддържа това равновесие или това движение… Всичко е въпрос на гледна точка. И загубите, и печалбите – също.
Но тези дни се замислих, че някак загубите са ми по-скъпи. Иначе защо все в тях са вторачени очите и сърцето ми. Мисълта ми все по тази пътечка върви, след нея и емоциите ми, които влачат натам и енергията ми. Да не говорим за тялото. Изоставено, обидено, примирено.
И така, вторачена в нямането си, чух: „Когато изгубиш всичко, имаш себе си“.
Имам ли себе си?
Ако тялото ми е неясно къде, душата ми се търкаля в петите му, а емоциите страдат в собствения си затвор, имам ли себе си? Прилича на въпрос от тест със зададени отговори:
а/ да, въпреки всичко, имам себе си;
б/ не, когато изгубя всичко, губя и себе си;
в/ по средата – ту се имам – ту се нямам.
Сигурно е най-здравословно да избера отговор „в“, така и така животът ми е въртележка. Обаче аз първо решавам да пробвам с другите варианти. И ограждам отговор „б“. Разбира се! Стръмното ме привлича като магнит, омагьосва ме като съвършен шоколад, а след това ме изоставя на сенките.
На гърба ми се качват вини, страхове, подозрения, съмнения, неверие, обиди, спомени, ненамерили прошка и покой. А аз вървя по стръмното и мъкна товара си.
Знам, че мога просто да спра и да изсипя всичко от себе си, но продължавам да вървя. Губя емоциите си, после ме изоставя душата. Тялото се предава последно, но и то се предава. Писва му да бъде магаре. А аз се будя уморена, разпиляна и дефектна.
Малко насила и много бавно започвам да ограждам другия възможен отговор. Единственият възможен отговор. И веднага се сблъсквам челно с реалността. А тя ми казва, че ако досега съм вярвала, че вървя по стръмното, значи съм живяла в огромна заблуда.
Защото всъщност съм летяла с шеметна скорост към дъното. Стръмното сега започва. С преплетени клони, драки, хлъзгави места, кал, с пропасти и с всичките онези сенки, за които вече стана дума, но сенките са още по-мрачни. Като зверчета, захапали здраво.
Обаче няма други отговори, за които да се хвана. Или е този, или наистина губя себе си. Затова планината, с всичките й капани, е за предпочитане.
Някъде там, в заплетените клони, със сигурност ще срещна всички свои частички живот. Просто трябва да ги подредя правилно. Без да изгарям или забравям, но всички трябва да си отидат по местата. Защото дефектната картинка… е отчайваща гледка.
Защото… Ако остана дефектна, няма как да ме обичат.
Автор: Сашка Александрова
Източник: HighViewArt
