Като малка ми разказваха два вида истории – истории за красиви принцеси и смели рицари и истории „за пример“. Вторите се отличаваха с особена жестокост, защото нито веднъж не завършиха с щастлив край, а героите бяха наши близки и познати.

Разказваха за далечна братовчедка, която се влюбила в пияница, забременяла и прекарала живота си като слугиня; за леля, която на младини отказала женитба с някое „добро момче“ и така и не се омъжила. Трети разказваха за млади мъже, отказали престижна работа и така пропуснали шанса на живота си.

Мислех си, че няма нищо по-ужасно от това да се превърнеш в герой от такава история. Затова си учех уроците, оправях си леглото и помагах на майка си в домакинството. Като по-голяма не се примирих само с това – държах оценките ми да са високи, да вляза в най-добрия университет, да си намеря работа в големия град, да съм добро гадже, подкрепяща приятелка и много още.

Но какво наистина ни прави щастливи? Героите от приказките никога не си задават този въпрос. Аз обаче го направих. И животът ми се преобърна.

Можех да видя уплахата по лицето на майка ми, когато й съобщих, че ще напусна високоплатената работа и гаджето си и ще се върна в родния град, за да градя живота си наново.

Дадох си сметка, че щяха да разказват как съм зарязала всичко, а сега е можело да съм женена и успяла – това щеше да ме превърне в герой от историите, които ни учат как да не постъпваме…

Но за мен нямаше да има значение – щях да бъда герой (поне своя собствен)!

Автор: Мадлен Аспарухова

Източник:HighViewArt