Продължение от първа част.

Трудностите

Зад всяка трудност стои невероятна възможност. И ако връзките не са, за да можем да преодоляваме най-големите трудности заедно, тогава за какво са?

Връзките се състоят от низ от репетиции. Понякога е грозно. Просто това е креативният процес. Трябва да се мине през бъркотията, неяснотата и хаоса, за да се извае красивата симфония между двамата.

Една връзка винаги води до промяна. Промяна в двамата души, неизбежно е. Никой всъщност не се подготвя цял живот, за да може просто един ден перфектната връзка да се случи и да остане перфектна до края.

Готвим се да можем да поемем новото начало, една нова подготовка. Да имаме една добра и силна основа, с която да започнат двамата да градят тяхното.

Както казва Робин Шарма „Промяната е трудна в началото, разхвърляна в средата и невероятна в края.“

Повечето хора просто се отказват, когато е трудно или разхвърляно.

Хората колкото сме еднакви, толкова сме и различни. Всеки има своите моменти и начини на действие. Ако сте забелязали всяко ново взаимоотношение преминава през четири сезона или цикли. Нещата се променят, но само, за да се мине в следващия сезон и да се опознаем във всичките си фази.

Много хора не отделят внимание на тези фази и не ги изучат, а просто чакат да отминат или ги използват, като оправдание да се откажат и да не свършат нужната вътрешна работа. Така всъщност те си гарантират, че тези фази, когато се повторят (а това обезателно ще се случи) те ще имат същия ефект.

Всичко ще се повтаря, но вече на друго по-високо ниво, когато отделиш внимание да опознаеш този човек в неговите различни фази.

Всяко взаимоотношение има Пролет→Лято→Есен→Зима в себе си и когато осъзнаем това, тогава започваме да растем, защото ще се учим, а няма просто да чакаме да отмине.

Трябва да приемем този факт, иначе рискуваме да прекъснем чудесно взаимоотношение в някой от сезоните, преди да сме минали всичките и преди да разберем наистина дали това е взаимоотношение, което има бъдеще.

Знам, всички си имаме нашите бутончета и големи и малки, които натиснат ли се надигат в нас емоционални вълни способни да пометат и най-красивата връзка. Едни хора успяват да ни ги натиснат, а други – не.

Това, което разбирам с времето е, че точно тези бутончета са местата, върху които трябва да работим. Това са нашите спирачки и бариери, които ни пречат да изкачим следващото стъпало.

Тези бутони активират нашата реактивност. Когато някой те натисне по бутона, съзнанието се заобикаля и сигнала отива директно в животинската ни същност, която знае само бий се или бягай.

Осъзнаването, както знаем е един от най-важните елементи в израстването ни и превръщането ни в „боговете“ и „богините“, които се крият в нас.

Осъзнаването на тези наши бутони ни позволява да разберем нашите спирачки. Да се хванеш обаче, че се надига реакцията в теб е съвсем друга игра. Докато си във филма е много трудно да се погледнеш отстрани.

Справянето с бутоните, разбира се обратно на първосигналните „потисни, бори се или избягай“, е да ги приемеш, защото те са част от теб… и винаги ще бъдат. Ако не се справиш с тях сега, един ден пак ще бъдат натиснати и всичко ще се повтори.

Чрез приемането им ние вече сме наясно с тяхното съществуване и така, когато следващият път решат да се включат и да ни вкарат в беля, заради нечия съзнателна или несъзнателна провокация, ще можем да уловим сигнала и да изберем да не реагираме.

Вместо това ще спрем, ще оценим ситуацията и ще вземем съзнателно решение. Ще откликнем, вместо да реагираме.

Не искам да остана грешно разбран. Това че имаме тези бутони не значи, че това е лошо. Даже обратното.

Представете си го така. Тези бутони са ни сложени там като знаци. Когато този знак е активиран това ни показва, че нещо важно в живота ни е в ход и работа с него ще ни качи на следващото ниво.

Аз така ги виждам нещата: колкото повече бутони биват натискани в една връзка, толкова по-голяма е възможността за личностното ни израстване в нея.

Едни от най-болезнените бутони са свързани с…

Егото и пускането 

Често говоря за страст, отдаденост и дори обсебеност, обаче както всичко описано по-нататък в статията и те си имат определен начин на изразяване.

Накратко: те не трябва да бъдат насочвани към каквото и да е извън теб – човек, работа, връзка, деца и т.н. Те трябва да са насочени към постигането на достойния идеал, към преживяването, което искаш да изживееш вътре в себе си.

Моментите, в които силно искаме да се върнем при някого или нещо са моментите, които ни показват, че ние изпитваме нужда. Нуждата е различно от желанието да си с човека или да правиш нещото. Нуждата може да те накара да вземеш някои много нездравословни за живота ти решения.

Нуждата може да те накара да започнеш да се доказваш, а това също е много лоша стратегия. Какво обаче е добра стратегия? Да имаш желание да бъдеш най-доброто от себе си за другите, но заради себе си. А не за да се докажеш пред тях – това е жажда за внимание.

Това е урок, който научих по много, ама много труден начин в ученическите си години. Буквално се борех и взимах какви ли не нездравословни решения, за да получа внимание. Получих много внимание, но не го получих по начин, който да ме удовлетвори.

След време обаче започнах да получавам внимание и то адски много и невероятно удовлетворяващо и зареждащо, когато спрях да го изисквам (това беше моят урок)…

…когато започнах да бъда истинското себе си и се стараех да се харесам на себе си и да се гордея със себе си, заради себе си. Просто го пуснах, отървах се от нуждата за нещо отвън… до някаква степен 🙂

Концепцията за парадокса (която ще обясня по-нататък) спаси живота ми. Действай по точно обратния начин, който обусловените ти мисли казват, че трябва да действаш. Само сърцето знае кой е правилният начин на действане, независимо дали е нов начин или някой, с който вече си запознат.

Да се научиш обаче да слушаш сърцето си е свъвсем друга игра. Там няма думи и затова е толкова трудно. Мозъкът комуникира с думи, коремният мозък с подтик (усещания, шестото чувство), а сърцето с абсолютното чувство за знаене. То просто знае.

В тази връзка, в която се намирах беше мой ред да се науча да пускам. Повечето жени, с които съм бил, това беше техният урок. Може да звучи арогантно, но много жени са се влюбвали в мен и то до болка. То е било любов, но се е превърнало в нещо друго – в нужда, страх от загуба, страх от самота, страх от неуспех в любовта и т.н.

Любовта не е зависимост. Тя е свобода. Зависимостта от някого е просто поредното извинение, което да имаш, когато ти потрябва да оправдаеш поведението си.

Да се научиш да пускаш е най-сигурният начин да имаш всичко, което искаш. Всичко е енергия и ако ти се опитваш да стиснеш енергията за врата й, да й казваш какво да прави и как да тече, тя просто ще иска да избяга и ще направи всичко възможно това да се случи.

Когато й дадеш свободата да се лее свободно обаче, тогава тя ще идва все по-често при теб, защото кой не би искал да ходи там, където получава онова, от което има нужда – свобода да бъде.

Затова и великите мъдреци казват, че за да дойде истинската любов ти трябва първо да я пуснеш. Да й дадеш свобода. Да я пуснеш от себе си, да я пуснеш да идва и да си отива свободно, тогава никога няма да я загубиш, защото си се научил да обичаш в себе си, а не просто защото някой се е появил.

А този някой ще е голям късметлия, че е с теб, защото тогава ти ще можеш да дадеш безусловна любов. Можеш да я загубиш само когато я заключиш в себе си и не й даваш възможността да се изрази така, както само тя може.

Няма да усетиш удоволствието от шофирането, ако държиш онова бебче, за което толкова си мечтал само в гаража.

Бях в много голямо противоречие по едно време, защото знам, че отказването е провал. Всъщност отказването и пускането ги бях слепил някак си в ума си – мислех ги за едно и също. Улових се, че съм го направил така и че това не ми носи нищо добро.

Тогава започнах да си мисля, че когато можеш да пуснеш, не значи, че се отказваш или предаваш. После се замислих, ако пускането не е отказване, ако не е провал, тогава какво е щом в крайна сметка няма да имам човека, който искам до себе си.

Не знаех какво се случва. Да продължавам ли или да я пусна. Ако провала е само когато се отказваш, а опитите за успех, тоест продължаването са обречени на провал, тогава какво да направя. Тогава отново се хванах и се смях, много се смях на себе си.

Хванах, че мисля по този начин: „Не, че не исках да е щастлива, просто исках да е щастлива с мен.“ – Опааа, пак контрола се обажда.

Просто правех нещата не по правилния начин. Трябва постоянство, но по определен начин. Трябва да пуснеш, но по определен начин.

Това беше първата ми раздяла с нея – идеалната жена. Научих се как да пускам и знаех, че тя ще се върне и нещата пак ще се получат, защото бях направил каквото трябва, както трябва. Казвах на всички около мен, че ще си я върна… и така и стана.

Беше ред на втори епизод. Обикновено не правя така – щом е край, значи край. Обаче знаех, че имаше още нещо и знаех, че си заслужава. Това, което изпитвах и все още изпитвам е истинска безусловна любов (повече за това след малко).

Сега трябваше да науча нови неща и да затвърдя наученото до момента. Тя просто беше идеалната жена…

…за момента. (имам една много интересна теория, но ще я споделя след някоя друга година, като я затвърдя – просто хвърлям тук, за да си го припомня един ден 🙂 )

Това „за момента“ също беше един много мощен урок. 

Започнах да хващам обаче друг модел, който се проявяваше и имаше нужда от настройка.

Моделът „Аз мога и ще докажа на всички, че мога“

Този модел се появява при всички ни, щом веднъж хванем цаката на случването на нещата… започваме да си вярваме прекалено много и вече не внимаваме какво и как го правим.

Този модел ме вкара в една игра, която може да причини големи щети и тя се казва: Обичам те и изобщо няма да се откажа или предам. Аз знам какво искам да имам с теб.

Ако трябва сам ще се боря и срещу целия свят, обаче ти си жената на моите мечти и няма да се предам заради някакви съмнения или оправдания или каквото и да е. Ще продължавам. Ще дам всичко от себе си, ще направя възможното, дори невъзможното, за да успея.

Този модел отново вкара идеята за любовта в ума ми и филмите по гореописаното започнаха.

Знам, че в момента много жени може би си казват: О, искам и аз мъжа до мен така да мисли.

Повярвайте ми, не искате. Запитайте се какво точно искате от този модел. Вниманието, желанието към вас, жертвоготовността, доказването, какво? Не е ли това вашето его, което иска да бъде почешано?

Ако един човек има нужда към нещо, тази нужда никога не би била задоволена отвън по какъвто и да е начин, ако вие сами не се справите с нея вътре в себе си. Смирение е стратегията.

Ако искаш човека срещу теб да те обича безрезервно, може би трябва да се замислиш дали ти всъщност си готов/а за любов.

Ние сме гладни, любопитни сме, но повечето от нас не са напълно готови да отидат до източника на нашето страдание – там е отговорът, независимо харесва ти или не – по-скоро сме готови да бутаме твърдоглаво напред, отколкото да погледнем навътре и да видим истината.

Защото трябва да имаш топки, изисква се дълбок кураж и дълбока любов към себе си, за да го направиш. На какво сте готови? Колко сериозни сте към това да откриете есенцията на себе си, която всички знаем, че намерена веднъж и поддържана ще ни дари с всичко, което искрено желаем?

Ще се гмурнете ли или ще продължите към следващото цвете, от което ще си пийнете само малко, колкото да се залъжете и успокоите за момент?

Ще трябва да намерите отговорите за себе си. Аз мога да ви дам моите отговори, но те няма да са истината за вас. Те трябва да дойдат от вас. Всички искаме мигновени отговори, искаме да ни се казват хубави неща за нас, знам. Повярвайте ми, знам. Всички го искаме ежедневно.

Всички искаме да отидем някъде. Всеки има картина в главата, която иска да превърне в реалност, обаче много хора изпускат важна част от уравнението. Ако искаш да отидеш някъде, първо трябва да установиш, осъзнаеш и приемеш къде се намираш сега.

Трябва да приемеш и осъзнаеш това, което е сега и тогава да допуснеш новите възможности (често неясни и несигурни) да станат част от теб. Не може да дойде ново бъдеще, без да пуснеш миналото и приемеш настоящето.

Докато не пуснете миналото и не сте О.К. с настоящето, няма място за бъдещето

Да знам, всички искаме нещо „стабилно“ и „сигурно“.

Моята философия, която живея от известно време е, че единственото стабилно и сигурно нещо мога да бъда самият аз сега. Работата ми е да направя така, че да мога да разчитам изцяло на себе си, че ще успея да бъда и винаги ще намирам начин, независимо от всичко. Да създам успешна личност.

Някой може да разбере това грешно, за това ще поясня, че нямам намерение да разбирам от всичко… пробвал съм, не работи много добре… ами да мога да постигна това, което ми е нужно с онова, с което разполагам сега.

Успешната личност се владее. Ако го постигнеш няма човек, който да те изкара от равновесие, просто защото вече не разчиташ на нещо отвън да внася равновесие вътре в теб.

… предупредих, че те очаква хаос. Още не сме свършили с него, но накрая всичко ще придобие смисъл и ще получиш твоят „А-хаа! момент“ 🙂 Остани с мен.

Магията на баланса

Винаги съм вярвал в баланса и преди известно време открих, че всъщност балансът се крие в парадоксите. Виждаш ли, когато нещата са трудни и ти все пак продължаваш – в един момент сякаш нещо се отключва и всичко става супер лесно.

Ако винаги търсиш лесното, ти просто живееш един живот, изпълнен с безкрайни трудности. Тънък е моментът да забележиш баланса, но все пак е там.

Джордж Бърнард Шоу има една сентенция, която аз много обичам да изкривявам и оборвам, тя е: „Животът не се живее, за да намериш себе си. Животът се живее, за да създадеш себе си.“

И тук аз се включвам с „Няма значение дали ще намериш себе си или ще създадеш себе си, ти пак трябва да свършиш работата по определен начин, за да го постигнеш.“

Това, което трябва да търсим е този определен начин. Виждате ли, човекът, в когото сте се влюбили веднъж, може и да останете влюбени до живот, но само ако и двамата в някакъв момент започнете да правите нещата по определен начин.

И ако го правите просто наистина ще се уцелвате по-често до онези моменти на щастие. И колкото и да е трудно да се научите да действате по определен начин, колкото и сълзи да има в името на тази мисия, те винаги ще си заслужават. Винаги!

Ако и двамата искате да живеете този щастлив живот с онова, което се е родило между вас, няма начин да не успеете.

Има една приказка, че за да се получат нещата е нужен един, не двама. И аз съм напълно съгласен с това твърдение. Нужно е само един да има гръбнака, който ще държи нещата, когато са трудни или дори отчайващи. Само един, който да продължава да вярва и да намира начин.

Нормално е човек да се отнесе от курса и да се остави на демоните си, но нали затова е партньорството, за да можем заедно да се справим с всичко.

Не че сами не можем, но с партньор е по-леко и резултатите са по-впечатляващи, а когато е и цяло семейство, тогава още по-добре, а за цяло общество наградите са дори още по-големи.

Решаващо обаче е и другият все пак в някакъв момент да започне да играе своята роля по определен начин, а не да се остави да бъде носен постоянно и да очаква нещата да му се сервират на готово. В крайна сметка всеки от двамата трябва да има здрав гръбнак за определени неща и най-вече за собствените си отговорности.

Някой може да каже, че това са много идеалистични цели, но без един достоен идеал, към който да се стремим, ние няма да напреднем и няма да постигнем успех (онзи, който ни удовлетворява на всички нива) както казва Ърл Найтингейл.

Аз смятам, че е по-добре да имам достоен идеал, до който едва да се докосвам (дори никога да не постигна), отколкото да имам посредствена цел и да я постигам непрекъснато.

Удовлетворението не идва просто от постигната цел, а от постижение, което те кара ти като човешко същество да се разтягаш, растеш и развиваш.

Кога и как се случва онзи момент на уцелване?

Уцелването става, когато дойде момента, в който ти си позволиш да преживееш чувството. Когато се отвориш за него, да го приемаш и отдаваш, без нужда от контрол. Пълна вяра в себе си и пълно доверие в живота.

Изрази като „Не сме се уцелили в подходящия момент“ са гледна точка, която може да те отклони от истината на момента. Ние винаги се засичаме в правилния момент… само ако изберем да е така.

Тук не става дума толкова дали Вселената ни е събрала, а дали след като сме се срещнали ние сме се допуснали в животите си. И ако сме го направили, значи има защо. Имали сме нужда да го направим. Каква е била нуждата, едва ли ще разбереш в процеса – това само времето ще ти го покаже, затова не го мисли, а го живей.

Все едно да знаеш какво точно ще научиш от една чисто нова книга. Грабнала те е, купуваш я, оставяш я пред себе си и без да я отваряш започваш да се чудиш какво ще научиш от нея. Няма как. Трябва да я прочетеш, за да разбереш.

Може би няма съвместими и несъвместими. Има полезни и безполезни партньори.

Пак ти избираш това. За да имаш до себе си полезен партньор, добре е да влизаш във връзка, заради правилните причини. Ако те са неправилни – това, което ще научиш от връзката е всъщност, че причините ти за започване на тази връзка не са правилните.

Дори липсата на желания резултат е резултат, който ще ти помогне да се придвижиш напред.

Има хора, които са почти еднакви и такива, които са си пълни противоположности. Има и хора, които много си приличат, много се допълват, но и много си противоречат в същото време.

Истината е че, както всеки от нас е уникален, така и всяка двойка е уникална и неповторима.

Ние се готвим, за да сме най-доброто себе си, което ще може да изживее най-добрия си живот, независимо от обстоятелствата. Ние оформяме обстоятелствата, чрез работата върху себе си, не чакаме перфектните такива да дойдат.

Уцелването също работи на този принцип, но повече за него в следващата част, че и без това тази стана дългичка. 😉

Следва продължение.

Още от Иво Димитров може да прочетете на: blog.ivodimitrov.pro.