Казват, че за да се роди новото ти Аз, трябва да умре предишното.
Преди си мислех, че веднъж постигнал едно ниво на осъзнатост, това ти стига.
Сякаш си намерил златната среда.
Веднъж намерил баланс, няма как да го загубиш.
Вече си стигнал там и дори и нещо да те разклати, можеш да се върнеш.
Сега знам по-добре.
Знам, че животът е процес и че няма значение колко нагоре се издигаш в нивото си на осъзнатост – винаги можеш да се изкачиш още малко.
Вече знам, че това, което е баланс в един етап от живота ти, може да е причина за пълен хаос на следващия етап.
Има дни, в които се будиш и още не си отворил очи, а сякаш нещо липсва.
Усещаш една тежест в гърдите си и една вътрешна празнота. Оглеждаш се около себе си и виждаш всичко, за което можеш да си благодарен и за което вероятно си, но въпреки всичко това не променя начина, по който се чувстваш.
Дни, в които усещанията ти се менят за минути.
Сякаш както си пиеш кафе в два следобед и се чувстваш спокойно, изведнъж нещо те връхлита изневиделица и преобръща целия ти свят – но не този около теб.
Този вътре в теб.
Може би най-тежко е именно в миговете, когато светът около теб е толкова подреден, а вътре в теб бушува хаос.
Моментът, когато отвън е спокойно, а вътрешно едва седиш в кожата си.
Да… има и такива дни. Дни, в които усещаш една празнота, която умът ти отчаяно иска да запълни – дали ще е с работа, тренировки, четене… правене.
Обикновено всичко е само малък залък, който те засища за мига, а после отново усещаш празнота.
Късна вечер.
Караш колата си по празните улици на града.
Картините се сменят около теб.
Не знаеш на къде отиваш.
Може би бягаш – от усещането.
Въпреки това го носиш със себе си, но може би скоростта го успива или пък движението ти дава покой.
Преди си мислех, че веднъж намерил баланс, няма как да го загубиш.
Сега знам по-добре.
Научих, че животът е една цикличност и че това, че днес си на гребена на вълната, не означава, че скоро няма да бъдеш на дъното.
И знаете ли – дъното няма нищо общо със социалния ти статус, професионалния ти успех, уважението на другите или пък титлите на стената ти.
Както дъното, така и върха е пътешествие на душата.
Едно вътрешно усещане за издигане и падение, което няма общо със света около теб.
Научих, че моментите, в които ти е трудно; моментите, в които ти липсва кураж, смелост или просто усмивка, са моменти, в които нещо в теб умира.
Усещането е подобно.
Сякаш усещаш как всяко едно парченце минало умира в теб, за да отвори пространство на това, което идва в живота ти – сега.
Едно мъчение да се вкопчиш в деня и да преминеш през него.
Да намериш сили, за да стигнеш от изгрева до залеза.
И въпреки това го правиш.
Не виждаш бъдещето и не знаеш на къде вървиш, но нещо те води.
Мисля, че разбирам.
За да се роди новото ти Аз, първо трябва да умре старото.
Ако старото Аз е стадии от живота ти, етап, то на всеки нов етап, това което си отговаря на различно Аз и на променена същност.
И преди да се радваш на новите висини – тези на душата, трябва да изтърпиш падението на всичко излишества на сегашната си същност.
Да усещаш как тлеят.
Как егото ти се е вкопчило в тяхното съществуване и те кара да страдаш по тях.
Един от тези дни, в който новото ти Аз приближава, а старото със сетен дъх се бори да остане в теб.
Конфликт в душата ти, който е на път да достигне апогея си. Сблъсък, който тежи, но те отвежда – там, където не подозираш, но точно там, където имаш нужда да бъдеш.
Сега знам по-добре… за да се роди новото ти Аз, трябва да бъдеш свидетел на това как умира старото.
