Ще запомним австралийската писателка Колийн Маккълоу с шедьовъра ѝ „Птиците умират сами“ – трогателната история на семейство Клиъри, Меги и отец Ралф.

Едва ли има дом, в който да не се намери издание на невероятния роман, който беше пресъздаден и на екран.

Книгата е публикувана през 1977 година и бързо се превръща в бестселър, а дебютната творба на Маккълоу е от 1974 година – „Тим“.

Днес искаме да ви припомним част от най-запомнящите се цитати от книгата, които винаги ще ни напомнят за величието на живота и любовта.

Ето ги и тях:

* „Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка… или поне така е според легендата.“

* „Казваш, че ме обичаш, но нямаш представа какво е любов; само редиш думи, които си научил наизуст, защото ти се струва, че звучат добре!“

* „Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.“

* „Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме и това е. Като в старата келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе – нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.“

* „Онзи, който няма какво да губи, може да спечели всичко, а човек без чувства не може да бъде наранен.“

* „Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние – когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.“

* „Обичаш ли хората – убиват те!“

* „Постепенно споменът за него поизбледня, както става с всички спомени, дори и с онези, свързани с много любов; сякаш в самите нас протича някакъв несъзнателен лечебен процес, който оздравява раните, въпреки отчаяната ни решимост никога да не забравим.“