Попитах те:
– За какво си мислиш?

А ти ми каза:
– Не зная, вятърът отвява мислите ми като калинки…

Тогава аз протегнах ръка, хванах една мисъл и я затворих в шепите си като в кибритена кутийка. Долепих ухо и чух гласа на затворената в дланите ми калинка:
– Не исках да става така, не исках да си отиваш… – каза тихичко тя.

– Усмихни се! Какво, като съм си отишла?
На далечен път заминават и жеравите, но някой ден отново ще се върнат…
Зад червените покриви на къщите изчезва Слънцето, но с изгрева то пак ще се върне…

И влаковете се завръщат, нали?
И хората също…

Какво са разстоянията – метри и километри? Какво е времето – дни, месеци, години…
Има очи, които виждат дори през високите планини. Има мисли, които прелитат дори над безкрайните равнини. Има хора, които никога не се разделят.

Усмихни се!
Има хора, които в сърцата си никога не се разделят!…

автор: Недялко Йорданов