Преди единадесет години – на 23 август 2006 г. в 12:53 часа едно 18-годишно момиче, тичайки, стига до къща в Щрасхоф край Виена.

Момичето изглежда нездраво, слабо, бледо, изтощено и видимо силно уплашено. Преди това то е помолило няколко минувачи за помощ, но те я игнорират.

„Моля ви, помогнете ми, казвам се Наташа Кампуш, повикайте полиция“, казва момичето на изненаданата жена, която гледа от прозореца на къщата си. Полицията пристига скоро. Започва да се разплита невероятната история, обиколила света.

За първи път от 3096 дни светът видя Наташа, вече пораснало и пълнолетно момиче, изчезнало още като 10-годишно безследно на път от вкъщи до училището си. Тя е дете на разведени родители. Във фаталната сутрин на 2 март 1998 г. тя се скарва с майка си Бригита, която я укорявала, че предишната нощ била останала при баща си. Момичето изхвърча от вкъщи, без да каже: „Довиждане“.

На улицата по пътя й към училище е паркирано бяло комби. От колата изведнъж слиза мъж. Той насила бута момичето вътре и колата с висока скорост изчезва от мястото. През следващите повече от 8 години никой не знае нищо за Наташа.

Скоро започва едно от най-големите издирвания в историята на Австрия. Проверени са всички известни на полицията сексуални „хищници“, проверени са всички сигнали от граждани, а полицаите разговарят поотделно с всеки от над 1100 собственици на бели комбита в района. Включително, както по-късно става известно, и с похитителя на Наташа, който изобщо не се сторил подозрителен на полицията.

Нищо не дава резултат. Наташа като че е пропаднала вдън земя. В това сравнение, както по-късно ще стане ясно, има много повече истина, отколкото можело да се предположи. Медиите спряха да информират за изчезналото момиче, сещайки се само от време на време, а снимката й, която дни наред не слизаше от първите страници на австрийските вестници, остава само блед спомен.

Когато Наташа Кампуш се появява в онзи ден, стават известни подробности за невероятния ужас, преживяло това нещастно дете в най-важните за израстването си години.

Отвлякъл я е Волфганг Приклопил, с психически отклонения, но много интелигентен млад мъж, който направил за нея специална тъмница в мазето на къщата си в Щрасхоф. Приклопил е държал Наташа в подземна стаичка от само пет квадрата, в която тя е трябвало да върши всичко – там е била и тоалетната й, а единственият контакт с външния свеж въздух е бил от вентилационната система, която всекидневно, денонощно, издавала непоносими звуци.

„Това беше един вид мъчение, особено когато вентилаторът се повреди и започна непрекъснато да издава звук „ток-ток“. Това беше истинско мъчение“, разказва Наташа по-късно в документален филм.

Тъмницата, която Приклопил изградил за своята жертва, е била ужасяващо рафинирана. Дълбоко в подземието, откъдето никой не можел да чуе виковете на безпомощната жертва. Приклопил е можел да прави, както си иска. Ясно й дал да разбере, че нейният живот, всички години занапред, ще са истински ад.

Приклопил редовно държал Наташа гладна. Дни наред не й давал нищо да яде, а след това й давал малко парченце храна. Малката Наташа Кампуш растяла в страх. Получавала наказание за всяка дреболия, дори ако погледне похитителя си в очите. Имало е след това и други наказания – от пребиване до дълги дни глад.

В началото Наташа изобщо не можела да комуникира с похитителя си. Не можела да каже, че е гладна, болна… След това той слага интерком, но и той е бил форма за мъчение, защото и оттам тя чувала неговите зловещи думи. Приклопил е желаел пълно послушание и знаел как да постигне това.

Минаха 11 години, откакто Натаща се измъкна от подземната тъмница. Днес тя е уверена, успешна, делова жена. В ексклузивно интервю за „Ютарни лист“ тя разказва, че вече не е само „детето от мазето“. Не обича да говори за случилото се. Пред медиите тя често казва, че упоритото повтаряне на историята за нейния плен допълнително я травматизира. Затова пък с удоволствие говори за живота си на свобода, за бизнес плановете си, книгите, които е издала.

„Аз съм писателка и дизайнер на накити. Вече не съм само детето от мазето, както често ме възприемаха другите“, казва Наташа Кампуш.

Възможности за бягство

Наташа никога няма да забрави дните в плен. Когато след повече от 8 години тя успява да се измъкне от подземната тъмница, тя е само 48 килограма. От 10-годишна до пълнолетието си в резултат на лошото хранене, липсата на елементарни условия за живот и постоянния тормоз, който /в по-късните години/ включвал и сексуално насилие, тя е пораснала само петнадесетина сантиметра. Приклопил я е подстригвал нула номер, унижавал я е и я карал да върши тежка работа. Но Наташа с всеки изминал ден показва, че и подобни травми могат да бъдат преодолени.

„Естествено, че все още си спомням всеки ден, когато бях в плен. Но тези спомени избледняват от ден на ден. По някакъв начин се опитах да преодолея всичко това чрез книгите, които написах /Наташа издаде книгите „3096 дни“ и „10 години свобода“, в които подробно разказва за детството си в тъмницата, както и за живота след освобождаването си/. Но е сигурно, че никога няма да забравя това, което ми се случи“, резюмира Наташа съдбата си.

Заради детството си, прекарано в тъмницата, това момиче никога няма да може да изживее онова, което за нейните връстници е нормално. Не е имала първа среща, не е ходила на концерти, не се е влюбила, не е пробвала да пуши, да пие… В резултат на пълната изолация години наред след бягството за нея е трудно да установява нормален контакт с хората.

Пречат й миризмите, звуците, чуждите гласове. Излиза от вкъщи само когато вали, защото може да скрие лицето си с чадъра и да не гледа никого в очите. Ужасите, които е преживяла, имат страшни последици за нея. Когато известно време след бягството си тя дава първото си интервю за австрийската телевизия, тя почти през цялото време говори със затворени очи – не можела да понесе светлината, след като толкова години е живяла в тъмната килийка.

След освобождаването си тя се записва на училище, но не се задържала много. Колкото и всички да са изпитвали съчувствие към нея, тя не можела да дели една стая с толкова много хора. Днес, казва, е много по-добре. Много са й помогнали психиатрите. Излиза, контактува с хора, диша с пълни гърди.

„Да, в началото изпитвах силно недоверие към хората, но това се промени с годините. Сега имам близки приятели, имам познати. Имам и личен, и делови живот. Като цяло живея като всеки друг човек“, казва Наташа.

Похитителят на Наташа Приклопил се самоуби малко след бягството й, така че не понесе отговорност за извършеното от него, но и не отговори на многобройните въпроси. Хората се чудеха как Наташа не се е възползвала от многото възможности, които е имала, да избяга. От време на време Приклопил я е пускал на свобода, например, когато я водил на ски. Трябва обаче да се разбере, че той е отглеждал Наташа в мрачното мазе в страх, чрез изключително садистични методи, така че и когато е имала възможност, тя е била напълно „блокирала“, не се е осмелявала да направи нещо, което няма да се хареса на похитителя й.

Завръщане в тъмницата

От друга страна Приклопил – безработен инженер, е била единственият „приятел“ на Наташа, когото тя имала цели 8 години. Единственото живо същество, с което можела да разговаря. Поради това се заговори, че тя е развила „Стокхолмски синдром“, при който жертвата психически се обвързва с похитителя си. Наташа многократно е опровергала това.

Казва обаче, че 11 години, откакто е на свобода, в сърцето си няма омраза към Приклопил: „Да, истина е. Простих му. Дори веднъж отидох на гроба му“.

Изненадващо, но Наташа продължава да прекарва уикендите в къщата, в която толкова години е държана в тъмница. Австрийските власти са приписали на Наташа имота и колата на Приклопил. Психиатрите са били против, но самата тя казва, че да е там й помага да победи страховете си и да излекува последиците от дългогодишното мъчение.

Как събира сили да избяга

На онзи 23 август Наташа събира сили да избяга. Похитителят й бил дал обява, за да продаде колата си. Накарал момичето да я излъска – да блести за потенциалния купувач. Тя точно чистела отвътре с прахосмукачката, когато звъннал мобилния телефон на Приклопил. Той вдигнал, но понеже му било шумно от прахосмукачката, влязъл навътре в гаража. Нещо се пречупило в Наташа. Тя хвърлила прахосмукачката, без да я спре и през портата на двора избягала на улицата. Щом научил, че го издирва полицията, Приклопил се самоубил. Легнал на жп линията и изчакал да мине влакът.

Питат Наташа как да се направи това, че случаи като нейния да не се случват повече.

„Преди всичко е важно родителите да обяснят на децата си всички опасности, които ги дебнат. Всъщност, всички можем да се надяваме, че един ден насилието в обществото все пак ще намалее“, казва Наташа Кампуш.

Източник: dnes.bg