Смелостта да вярвам с онази вяра, която няма нужда от доказателства.

Смелостта да обичам и още по-голямата смелост да позволя да ме обичат така, както могат.

Смелостта да знам и за тъмното, и за светлото в мен.

Смелостта да изпитвам щастие, въпреки болката, която се трупа на преспи и не иска и не иска да се разтопи.

Смелостта да се откажа, да се предам, да кажа, че не мога, че мечтата не е била моята, че не съм била на правилното място…

Толкова много смелости. За толкова много неща се изисква смелост. Понякога си мисля, че не само за първата крачка, за всяка следваща се нуждая от смелост. Дори всяка следваща е по-трудна, защото знам повече, виждам повече, сетивата ми са като непокорни деца и питат ли, питат.

В дните, когато ми е най-трудно, започвам да пиша за какво съм смела, пред кого съм смела. За да си спомня. Питам се коя от всички магии в ежедневния ми живот изисква най-голяма смелост. И не знам. Днес е магията да простя на приятел, утре – просто да се усмихна. И понякога тази една усмивка се оказва съдбовна…

Но след нея съм още по-смела.

Смелостта да си призная, че ме е страх. Смелостта да разкажа защо ме е страх. Смелостта да бъда тъжна. Смелостта просто да бъда. Смелостта да приема живота си такъв, какъвто е и да обичам себе си такава, каквато съм.

Точно сега това е най-голямата ми смелост. Всеки ден да научавам по нещо за себе си и да не се сърдя на огледалото, когато отразява най-тъмните ми кътчета. Нещо повече – да съм готова да продължа да питам себе си, да виждам себе си, да правя грешки и да не се съдя след това.

И разбрах – когато съм смела да обичам себе си, тази любов е най-бездънният кладенец за още повече смелост.

Автор: Сашка Александрова

Снимка: HighViewArt