Пролетта винаги е бил особен сезон, поне за мен. Той дава началото на всичко – нов живот, нови връзки, нови изживявания. Пролетта е предизвикателство за всички.

Мъжете трябва да отидем в залата, за да заличим дългите празници, жените трябва да сменят гардероба си и всичко това за посрещането на топлия живот и предстоящите дълги летни нощи. Това се очаква от тези, които не са имали възможността да бъдат разочаровани от последната си връзка.

Дълго време не съм разбирал причините за прекалената драматизация около края на една връзка. Не съм сигурен дали ние (мъжете) сме оперирани от това чувство или просто не можем да бъдем толкова емоционални, но всяка жена е преживяла своя малък катарзис.

Не вярвах в това, докато не се запознах с една жена, която е изстрадала своята любов. С нея разбрах, че и от най-голямата сладост може да загорчи. Звучи странно, но всички живеем в един безкраен цикъл на ден и нощ, на любов, омраза и още милиони обрати.

И докато аз се опитвам да стискам емоциите си, докато гледаме „Аз преди теб“, вие (жените) смело изразявате своите, без да се притеснявате от това дали ще изглеждат слаби или не. Четох, че жената е огледало на всички емоции, които един мъж може да даде. Всичко зависи от това, което получаваме, сякаш това не е единственият закон на живота – получаваш това, което даваш.

Какво се случва, когато просто спрем да даваме? Какво се случва, когато чувствата се изпарят, изчезнат или просто никога не са се случвали?

Тогава излиза страданието, обвито в неизвестност. С приключването на любовта започва и страданието. Ето тук е тънката разлика между Марс и Венера. Венера просто е обречена да страда за изгубеното, за вярата си и за големите надежди. И всичко това се случва, защото мъжете си тръгват, а жените не искат да пуснат преживяното.

Трудно е, признавам, но щом любовта е на вратата, трябва да освободите старите спомени и очакванията. За съзнанието и душата липсва опцията „Изтрий“, чувствата ви не могат да се изключат и това наистина носи болка.

Тук думите не могат да помогнат. В този случай дори шоколадът няма шансове. Вашата болка е точно толкова велика, колкото и любовта, която я е създала. В този случай нямате нужда от абсолютно нищо, освен онзи човек, който ви е карал да се усмихвате, който ви е прегръщал цяла вечер и поне за малко е помогнал да бъдете желани и нужни в този прекалено студен свят.

В този момент не искате никой да ви казва, че нещата ще се оправят, нямате нужда от съжаление и състрадание. Дори не мога да разбера защо сте по-слабият пол, след като начинът, по който се справяте с болката си е повече от уникален. Стискате зъби, усмихвате се и казвате, че всичко е наред, дори и светът да гори. Споделянето облекчава, но само за миг и после пак всичко се превърта отново.

И тук идва доброто старо клише, в което някой трябва да ви каже, че всичко това наистина не си заслужава. Всички сме обречени да искаме нещо по-добро, но докато животът върви и ние стискаме старите приключения, не можем дори да допуснем мечтите за нещо по-хубаво и вълнуващо.

А за да погледнем в него е необходимо просто да разберем най-голямата истина – притежаваме само себе си и състраданието към себе си. В такива моменти имаме само опита си, натрупан от грешки и надежди. Не всичко е любов, понякога има и болка. Не съществува магическа гума за изтриване и не е нужна.

С нея щяхме да повтаряме същите си грешки. Верният учител на любовта е болката. Първото може да е фалшиво, но второто винаги остава истинско! Пък и нали ако обичаме нещо, трябваше да го пуснем на свобода? Направете го, защото със сигурност обичате и себе си!