Тази история се случи преди много години. Времената бяха тежки и трудни за всички. Майка ми работеше в завода, но от месеци не беше получавала заплата.

Хранехме се с овесена каша и картофи, които баба ни носеше от село. За друго нямахме пари. И тогава майка ми измисли „бизнес план“. Наблюдавайки как просяците карат децата си да искат милостиня от минувачите, тя реши, че и аз мога да изкарам някой лев по този начин. Бях на 8 години, слаб и недохранен.

Ходех на училище до 11 часа на обяд, а после се запътвах към „работното“ си място. Сядах до някой магазин, протягах ръка и молех хората да ми дадат пари. Не се налагаше да сменям облеклото си – и без това бях мръсен и окъсан.

Приятелките на майка ми ме съжаляваха и ми подаряваха старите дрехи на децата си. За една седмица просия, успях да спечеля повече пари, отколко мама изкарваше за един месец в завода. Най-накрая и ние си хапнахме нещо различно от овесена каша и картофи.

Много хора нямаха пари, но никога не ме оставяха с празни ръце. Някои ми даваха хляб, други – плодове, а една баба ми изпече бисквити. Беше много вкусно. Времената бяха опасни, но въпреки това се чувствах в безопасност. Полицаите не ме закачаха. Като цяло – никой не ми обръщаше внимание.

Очевидно по онова време, благотворителната мафия не беше толкова силна. Никога не съм обвинявал майка си, че ме изпрати да прося. Времената бяха трудни и разбирам, че е била много отчаяна. Освен това, само след два месеца тя си намери нова работа.

Веднага след като получи първата си заплата, мама ми забрани да прося. Но аз не бях от най-покорните деца и когато исках да си купя шоколад, понякога тайно се завръщах пред магазина и протягах ръка за милостиня.

Ето такива са детските ми спомени.