– Ставай, дрипло! Още вчера ти казах да се махнеш оттук! Тровиш въздуха и гониш клиентите! До пет минути да те няма! Ако не изчезнеш, ще те подпаля жива да изгориш! Чу ли ме добре?!

Мъжът с костюма подритна купчината кашони. Очите му бяха зли. От там изхвръкна едно малко куче, квичейки. Полека-лека кашоните се размърдаха и се показа подобие на жена. Изпод мръсна забрадка се подаваха кичури сплъстена коса с неопределен цвят. Лицето беше кафяво от мръсотия и сажди. Дрехите или това, което беше останало от тях, бяха пропити от воня и мръсотия. По това, което се виждаше, не би могло да се определи възрастта й. Само очите бяха живи и блестяха, когато гледаха мъжа.

– Пак си събрала помиярите! Ще взема утре пушката и ще ги гръмна всичките. И тебе ще гръмна. Писна ми, много ми писна!

– Отивам си… няма да ме видиш повече… – промълви съществото.

Само ще те помоля за филия хляб. Не съм яла скоро… ако може, де?

– Само хляб и се махаш!

– Да…!

– Добре! Сега се връщам!

Мъжът се забърза към близкият магазин за хляб. Скоро излезе, носейки в ръце пакет. Хвърли го пред жената.

– Вземай го и чупката!

– Синко, никой не е по-голям от хляба! Грехота е да го хвърляш на земята.

– Какъв син съм ти аз, ма?! Срамувам се то теб! Не искам да ми напомняш, че сме от една кръв. Чули ли!?

– Майка съм ти…

– Млък! Да не си писнала повече! Не желая да ме търсиш вече. Оправяй се сама. Син нямаш и никога не си имала.

– Прошка дойдох да ти искам, синко…

– Няма прошка за кукувица. Като нея си, снасяш яйце в чуждо гнездо и после търсиш пилето. Твоето пиле умря, така да знаеш. Махай се сега. Не искам да те виждам.

Мъжът отново влезе в магазина. Когато се върна, в ръцете си носеше банкнота и с погнуса я хвърли в краката на жената.

– Това е от мен! Изчезвай! – процеди през зъби мъжът и с невероятна скорост за ръста си влезе в магазина.

Съществото се надигна, поизтупа се и полека-лека тръгна по улицата, едва тътрейки краката си.

Отнякъде се появи и малкото кутре и весело замаха с опашка. Жената се спря, отчупи му късче от хляба и то лакомо залапа.

– Хайде, миличко, да те водя у дома. Време е за къпане, пък и да си починем, де. Утре пак ще посетим младия господин и може би ще пазаруваме в неговия магазин.

Жената се засмя на глас и засили крачка. Като стигна до една странична улица тя се озърна, видя, че няма никакви хора, и ускори ход. Когато стигна до масивна къща с голям и добре поддържан двор, спря. Отново се огледа и след това бързо отключи портата.

– Влизай, миличко! – говореше гальовно на кучето. – От днес ще живееш с мен. Но първо трябва да се изкъпем. И после ще ти разкажа за живота си.

Кучето гледаше неразбиращо жената, но нежния й глас го успокояваше и то махаше с опашка.

– Чудя се как да те кръстя, кученце? Не си виновно, че си се родило на улицата. И аз съм живяла там… знам какво е. Сега обаче трябва да се приведем в приличен вид. Не понасям мръсотията, но в този случай се налагаше.

Жената взе внимателно кучето и влезе в банята. Отначало на кучето тази процедура не му хареса и то се разквича пронизително, но след това разбра, че водата не е опасна, и се успокои. След къпането палето беше нахранено и му бе приготвено импровизирано легло от едно старо одеяло. Ред беше и на жената да се изкъпе. След около половин час се върна. Нямаше и следа от човека, който излезе от стаята. В стаята влезе жена на около петдесетгодишна възраст. Чертите на лицето й бяха много изразителни и миловидни. Имаше трапчинка на брадичката, която много й отиваше. Усмихна се на задрямалото куче. То усети, че някой влезе в стаята, и наостри уши.

– Спи, мъниче, аз ще напиша нещо важно, пък утре ще ти разкажа за себе си.

Жената се огледа наоколо, взе лист и химикал, и приседна на края на стола, поставен пред малка маса. Ако в този момент можеше да се надникне в очите й, човек щеше да види една решителна жена, готова да побеждава.

Погледът й се плъзгаше по празния лист така, сякаш четеше нещо. Неусетно загриза връхчето на химикалката. Мълчанието в стаята нагнетяваше объркани мисли в главата й.

Внимателно, сякаш да не нарани химикалката, започна бавно да пише.

„Здравей, сине,

Знам, че ще разсърдиш, когато получиш писмото ми, но съм длъжна да ти напиша причината, поради която те изоставих.

Не зная или всъщност подозирам какво са ти наговорили за мен, но искам и аз да ти разкажа за живота си, пък после ако искаш, ме осъждай.

Родих се в добро семейство. Родителите ми много ме обичаха и се грижеха отлично за мен. Образоваха ме и след училище даже се записах в университет. Исках да стана инженер. Бях красива и скромна студентка. Това не остана незабелязано и един от преподавателите започна да ми обръща повече внимание, отколкото на другите колеги. Бях наивна и си мислех, че е за старанието ми, но причината се оказа друга. Носеше ми цветя, канеше ме на вечери, докато неусетно се влюбих. След време разбрах, че е имал друг замисъл, но беше вече много късно. Този господин със съгласието на своята съпруга ме беше избрал да бъда сурогатна майка на детето му, тоест на теб.

Вниманието от негова страна продължи, докато ти не се роди. След това за мен започна кошмарът. Не успях да завърша университета.

Предложиха ми пари за теб – „за си затварям устата“, както се изрази госпожата, но аз не можех и не исках да те загубя. Отказах им. Тогава се намеси и полицията. Бях обвинена в какви ли не злодеяния. Предложиха ми да избирам или да вляза в затвора, или да замина зад граница и да не се появявам повече в живота ти. Нямах избор. Реших да замина, докато пораснеш, и после да се върна за теб.

В чужбина, може би да компенсира несгодите ми тук, съдбата ме запозна с добри хора, които много ми помогнаха. Там намерих и истинската любов. Именно по негов съвет съм тук. Думите му бяха: „Иди и намери детето си. Ти заслужаваш да бъдеш щастлива. Твоето щастие е и мое.“ Завърших университет във Франция и сега съм преподавател в един от техните колежи. Смених си името, промених живота си, но сърцето не успях. Нищо не ми липсва… само ти.

Вчера ти не ме позна, а и нямаше как да ти се представя. Оставям ти това писмо, пък ти ще решиш, дали искаш да познаваш истинската си майка. Няма да търся отмъщение. Ще ми бъде достатъчно да те прегърна.

Съдбата избра вместо мен, а сега изборът е твой.

Твоята любяща майка.“

Жената прочете на глас написаното и се усмихна загадъчно.

Стана, облече се и излезе. Този път посещението щеше да бъде различно. Запъти се към магазина, в който работеше синът й. Когато влезе, той се запъти с усмивка към нея.

– С какво мога да ви бъда полезен?

– Здравейте! Да ви се представя. Преподавател съм в един колеж във Франция. В момента набираме млади хора от други държави във връзка с един проект, свързан с интериорен дизайн. Препоръчаха ми вашия магазин, туй като е свързан с дизайна като цяло. Бих ли могла да ви помоля за съдействие и да оставя рекламни материали, ако някой прояви интерес. Касае се за едногодишно обучение с вероятност за инвестиране, ако попаднем на подходящи кандидати.

– Разбира се. Аз самият съм доста заинтригуван от предложението. Може ли да се запозная с материалите и след това да Ви потърся за уточнения, ако е необходимо?

– Да. Ще ми бъде приятно. Благодаря за съдействието! Надявам се скоро да се видим. А, щях да забравя. Тук има допълнителни инструкции, които ще бъдат дадени след като пристигнем във Франция.

Младият мъж бързаше към дома си. Искаше да съобщи на родителите си важна новина. Заминаваше за Франция за едногодишно обучение. Пък ако е рекъл Господ, можеше и да се върне някога.

На летището нямаше много пасажери, когато към терминала се запътиха млад мъж, една много усмихната жена и малко куче, което май не беше породисто, но пристъпваше така, сякаш често посещава такива места.

Разказ от Мая Ангелова

Източник: Euro Chicago