Безрезервно вярвам в това, че всеки има предначертан път докато е на земята. Аз имам. Това са границите, в които съм свободна да правя своите избори. В това също вярвам безрезервно – свобода има само тогава, когато има точно установени граници.
Те ме защитават, предизвикват ме понякога да ги нарушавам, за да проверя на какво съм готова, изпитват егото ми и ме учат да избирам.
Но сега за пътя. Все повече разбирам и съм убедена, че да го следвам и да не го предавам, е много важно за мен. И не само за мен. Важно е за всички хора, с които ми е предначертано да се срещна по този път. Някои от тях просто подминавам, други мен ме подминават, с някои срещата е твърде кратка, но с други не е. Те остават, за да бъдат мои учители или пък аз да им бъда учител.
Но какво става, ако се откажа от моя път? Ако реша, че от тръните по него ме е срам, че от катеренето нагоре вече не са ми останали колене, че раните от пропаданията в пропастите са ми в повече? Аз губя, разбира се! Кой обича безпътните хора, хората, които се мятат без посока и живеят без мечти!
Обаче напоследък не ми дава мира мисълта, че когато мен ме е страх да следвам пътя си, вредя не само на себе си, а и на тези, които ще пропусна да срещна. Тези, чиято съдба е преплетена с моята, независимо за колко време и колко съдбовна е тази плетка. Много се изплаших от високомерието на тази мисъл и не посмях да я споделя с никого.
Наскоро една приятелка ми каза нещо такова: „Много се радвам, че си ми в живота, защото мога да те обичам„. После на шега каза и това, че „сигурно сме вървели една срещу друга или по-скоро една до друга по своите житейски пътеки, за да се срещнем.
Представяш ли си, ако някоя от нас се беше отклонила от пътечката си? Никога нямаше да се срещнем. Е, сигурно щях сега да бъда с друга приятелка, да правя по-големи щуротии с нея, но на нея нямаше да мога да кажа тези шантави думи!“ Да, този разговор за съдбата винаги е много странен…
И пак се замислих за това колко пъти от инат или от страх, от недоверие или от срам, а понякога от чист егоизъм, съм търсила други пътеки. За да ми е по-лесно, за да не се боря и да не страдам. Срещала съм други хора, които не са ме наранявали, но и не са ме обичали, нагаждала съм се по тях, вярвала съм на техните истини.
А вероятно и те на моите. И сме се съдили, отказвали сме се един от друг, загърбвали сме се, били сме самотни един с друг… Какво ли са правили през това време истинските мои срещи? Да се върна назад и да ги срещна, вече е невъзможно. Но мога да продължа по моя си път и да приема всичко, което той ще ми предложи.
Защото пътят ми е богатство, награда, плетеница от емоции, съдба от пъстри светещи стъкълца, които вече не искам да пропускам. Нито пък искам да разменям за други стъкълца. По моя път има загуби и болки, има невъзможни неща, които не стават възможни, ако предам себе си.
По моя път има всичко, което ми е нужно. И мога да го имам, само ако продължавам да вървя.
Автор: Сашка Александрова
