Майка отива на гости на сина си, който живее със съквартирантка.

Докато вечерят, майката забелязва колко добре изглежда съквартирантката. Тя отдавна мисли, че синът и е нещо повече от съквартирант с тази жена, и подозренията и се усилват, като ги гледа как се държат един към друг.

Синът усеща за какво си мисли майка му и решава да действа изпреварващо:

– Знам за какво си мислиш, мамо, но те уверявам, че ние сме само съквартиранти.

Една седмица по-късно съквартирантката казва на младежа, че откакто майка му си е тръгнала, една сребърна чиния липсва.

Макар да се съмнява майка му да е откраднала чинията, младежът решава да провери как стоят нещата, и написва писмо на майка си:

– „Мамо,
Аз не казвам, че ти си взела сребърната чиния от квартирата ни. Не казвам и че не си я взела… И все пак остава фактът, че откакто ти беше на гости, чинията я няма.
С обич, твоят син!“

След няколко дни пристига отговорът от майката:

– „Скъпи сине,
Аз не казвам, че ти спиш със съквартирантката си, и не казвам, че не спиш с нея… И все пак остава фактът, че ако тя спеше в нейното собствено легло, досега щеше да е открила сребърната чиния под възглавницата си.
С обич, твоята майка!“