Искам да ви споделя едно мое преживяване, което промени светогледа ми за много неща. Преди две години бях на един тренинг по личностно развитие. Там ми беше възложена мисия – да бъда сляпа за един ден. Сложиха ми здрава и непропускаща светлина превръзка и ме оставиха.
Човек няма ни най-малка идея какво изпитва един незрящ, докато не го поставят в идентична ситуация. Никога не би предположил какви пречки могат да съществуват в живота му, докато не се сблъска с тях.
Никога не може да усети емоционалните състояния, които изпитват незрящите хора.
И тогава, когато го хвърлят в тъмнината, преоценява всичко, което допреди това е приемал за даденост. Тогава се изчиства от своята неблагодарност. Тогава неговите проблеми се минимизират и се превръщат в прищевчици на един голям хленчо.
Не се самозаблуждавам, че мога да опиша напълно преживяванията и усещанията си. За съжаление езикът е твърде беден, за да пресъздаде толкова ярко всичко, което изпитах тогава. Ще направя обаче опит да ти разкрия как в момента, в който сложат граница между собствените ти очи и светлината, моментално се издигат около теб многобройни бариери.
Тъмнината те завладява веднага и предизвиква хаос в целия ти вътрешен свят. Тотално губиш ориентация и имаш лъжливи усещания.
Като например това, че си застанал на ръба на пропаст и те обхваща страх да направиш и крачка, въпреки че хората те уверяват, че няма никакво препятствие пред теб. Нуждаеш се от външна помощ за най-дребни неща като това да отидеш до тоалетна например.
Тогава първото нещо, което захвърляш е гордостта ти. Оставяш се на хората. И ако преди това не си им вярвал, сега вече ти се налага не само да им вярваш, но и да се оставиш на техните грижи и напътствия.
Избираш да им се довериш, защото просто знаеш, че друг избор нямаш. Защото хранейки се, много често поднасяш към устата си празна вилица. А докато водачът ти те превежда от едно място към друго, през завои и коридори, ориентацията ти сякаш попада във водовъртеж.
Този водовъртеж завихря и вътрешния ти свят. Настъпва невъобразим хаос, в който се загубваш изцяло. И тогава се отваря пред теб една сърцевина – това, което си ти. Истинското ти Аз. Виждаш го там в тъмнината, усещаш го.
Пред теб се издигат в гигантски размер всички онези твои нужди и желания, които така лековерно си натикал в някое чекмедже на подсъзнанието си, защото не са били угодни някому.
И усещаш как сълзите ти напояват превръзката и я правят още по-тягостна. Тогава този твой вътрешен глас, на който милиони пъти си му запушвал устата, сега крещи в теб с пълно гърло: „Ще живея! За Бога, ще ЖИВЕЯ и ще грабя от живота с пълни шепи!“
И в тази тъмнина, започваш да виждаш една друга светлина. Твоята светлина!
Защо ти разказвам всичко това?!
За да ти кажа какво разбрах в деня, когато „ослепях“. А то е, че всички ние сме изначало слепи. И че нашата тъмнина е по-страшна от тази на слепците. Нашата тъмнина е вътре в нас. Тя кастрира нашите усещания и ни прави машини в човешки облик.
Слепи сме за всичко, което ни заобикаля. Гледаме, но не виждаме. Чуваме, но не слушаме. Регистрираме някакви усещания, но не ги изживяваме. Изпитваме някакви емоции, но ги заглушаваме. Ние не усещаме вкуса на храната. Ние не усещаме хората, комуникирайки с тях. Не усещаме вещите, които пипаме, нито въздуха, който дишаме. Не усещаме докосването, не усещаме живота, не усещаме и себе си.
Затова днес те предизвиквам да усещаш. Да усещаш живота и да го усещаш с всяка клетка на тялото си. Не слагай превръзка! Не е необходимо. Ти го можеш!
Виж каква прекрасна светлина има навън! Излез и й се наслади!!!
