fbpx

Как идва истинската прошка?

Как идва истинската прошка

Само този, който лично е преживял как изглежда нараненото доверие в най-близките си отношения, знае колко трудно нещо е да прости. Защото предателството е горчив, много горчив опит. Колкото и силно човек да иска да прости, горчивината прониква като отрова в тялото му и инстинктивната част от него иска да нарани обратно, да ухапе, за да може предателят да разбере какво точно му е причинил. Въпреки светлите намерения на съзнателната му нагласа, желанието за отмъстителност се връща многократно, рисувайки картини на справедлив реванш. Но тази справедливост е от типа „Око за око, зъб за зъб“, т.е. в стила на старозаветния Яхве, и няма нищо общо със справедливостта от Новия завет, въплътена от идването на Божия син на земята.

Идеята за прошката в християнството е израз на радикална смяна на парадигмата за това как човек трябва да се справя с несъвършенствата в себе си и в света. Ако искаме да променим света, в който живеем, ще се наложи да можем да сме в контакт с чувствата на отмъстителност в себе си, но без да се поддаваме на наказващите мисли, които те пораждат. Взаимното захапване не върши работа. Дори и да успеем да победим, това ще пирова победа. Единственият начин да се излезе от порочния кръг, в който местата на жертва и агресор се сменят до безкрай, е като заемем ролята на лечителя. Като превърнем отровата в лекарство, а страданието от несъвършения свят, в който живеем – в състрадание към грешниците.

Добре е да се знае, че преди да можем да изпитаме състрадание към грешника вън от нас, ще трябва да изпитаме състрадание към себе си, към собствената си човешка участ. Отворената рана първоначално ще излива обилни потоци отмъстителност, омраза, гняв, унижение и чувство за малоценност, а изкушението подобни тежки чувства да се реализират в действия – голямо. Животинската, инстинктивната част у нас, която реагира в парадигмата „око за око, зъб за зъб“, понякога може да е твърде силна. Въпреки това, има начин да минем отвъд нея и това е възможно чрез функцията на мисленето, което е способно да види Голямата картина.

Мислене, което разбира, че справедливостта в света на човеците е сложно нещо, защото светските закони са различни от духовните закони. Докато първите са резултат от човешкото съзнание и се променят съобразно неговото развитие, то вторите са се отнасят до морални ценности, без които бъдещето на човечеството е невъзможно. Ценности, които са свързани с вечното и обхващат континюитета на живота на душата и отвъд смъртта на тялото. Впечатляващо е да се види как хора, които вярват в безсмъртието на човешката душа и закона за кармата, в момента на предателството забравят за този закон и се отдават на мисли, а често пъти и на действия, в духа на отмъстителния Яхве. Забравят Голямата картина и за това колко малко знаят за скритата динамика на това, което им се случва. Забравят за ценностите, в които вярват, и започват да се отнасят към другия човек по същия начин, заради който преди това са го осъдили.

Става ясно, защо настъпва промяна в съзнанието на Бога и затова той сменя своя завет към хората от „Око за око“ към към Завета на дъгата, която да му напомня, че повече няма да изтребва човечеството, ако то отново потъне в порок. Новият завет смъква отговорността на Небето към човека и само способността ни да бъдем верни на вътрешните си ценности, ни помага да не извършим предателството към себе си в един свят, където несправедливостта и неравенството между хората все още избождат очите.

След всеотдайното и търпеливо промиване на раната на собствената ни негативност със състрадание към себе си (и е добре да се знае, че състраданието към себе си е различно от самосъжалението), тъмната ни кръв започва да се пречиства. Кога и как ще стигнем до крайната точка на помирението и прошката обаче е извън нашия контрол. Съдейки от собствения си опит, също мога да кажа, че да можеш да простиш, е акт на милост, че прошката не идва като резултат от действията на его-волята и затова не можем насила да я случим.

Подобно на щастието, което е страничен резултат от пълноценния живот, а не цел сама по себе си, и прошката е страничен резултат – този път на успешната вътрешна трансформация. А процесът на вътрешната трансформация, както добре се знае, не е нито лесен, нито кратък. Физическата раздяла с този, който ни е предал, не е достатъчна, за да освободи емоционалната горчивина от стореното, защото истинската раздяла се случва едва когато не е останала и капка негативност или обвинение към Предателя. В този смисъл, стигането до прошката не е въпрос на лечение, то е въпрос на израстване. То не се отнася до другия, а до нас самите. То не е рационален процес, а душевен.

Има скрита причина съдбата ни да се преплете със съдбата на друг човек, да се обвържем с него от най-дълбокото в душата ни – там, където е доверието и където най-много боли, а след това да преживеем предателството. Във въведението към Хороскоп за двама, астрологът Мона Ригър пише:„Мъдростта на душата разкрива себе си най-открито, когато влезем в съюз на душата с друг човек. Този човек ни очаква с послание, с урок за нас, от който спешно имаме нужда за нашето по-нататъшно развитие. Това е единствената причина да се влюбим, това е единствената причина да свържем нашето същество с този човек и да си позволим да станем емоционално и екзистенциално зависими от него. Срещата с човек, който упражнява огромно влияние върху остатъка от нашия живот, обаче, идва само когато сме готови за това в най-дълбоката част на съществото си.

От гледна точка на опита, нашето съзнателно намерение и нашите най-притискащи желания имат малък ефект върху това, което ни се случва в най-общ смисъл. Дали това е въпрос на среща с нашето собствено дете за първи път, или се отнася до нашия житейски партньор или бизнес партньор, това е от по-малко значение на нивото на душата. Преживяванията с нашите братя и сестри, с нашите дългогодишни приятели, съквартиранти или бизнес съперници, ни предлагат възможности – приятни или неприятни – да израстваме духовно и да съзряваме вътрешно.“

Става ясно защо е толкова трудно да стигнем до прошката – тя е крайният резултат от завършения процес на вътрешна трансформация. Другият човек, значимата връзка в живота ни, просто са ни помогнали да съзреем и да открием любов, чиято справедливост е различна от нашите ограничени представи. Прошката е единственият начин да се справим с психичното наследство от мита за грехопадението на човека, но докато стигнем до нея се налага да изплевим градината на ума ни от твърде многото представи за това как трябва да бъдат нещата в света и последващите от това упреци и осъждане.

Твърде много перфекционизъм има в нашите материални представи за моралност и този перфекционизъм трябва да умре, ако искаме да отворим пространство за перфектността на безусловната любов . За да можем да преминем отвъд наказващите и осъждащите мисли, които възмущението от несправедливостта поражда, се налага да заемем гледната точка на Бога, който се разтроява и става едновременно Този, който пише сценария за предателството, Този, който играе ролята на предадения, и Този, който играе ролята на предателя. В това е алхимичният път, когато след дълги години усилия на оттегляне проекциите, разкриване на скритото си съучастничество и поемане на отговорност за изборите и реакциите си, най-сетне откриваме, че по някакъв начин всичко това се е случило, защото ние сме му позволили да се случи. Както и това, че сме имали нужда от подобен опит заради собственото ни съзряване.

Ако се чувствате предадени, ако ви е трудно да простите, нека поне това да ви е утехата. Прошката идва накрая. И идва не по силата на личната ви воля, а като награда за искреното ви намерение и акт на божията благодат.

Още статии в тази категория
Коментари
Зареждане...

Моля, споделете статията, за да може тя да достигне до повече хора!

Благодарим ви!!!
x