Един султан, прочут със справедливостта си, имал везир, който винаги се усмихвал, винаги бил в добро настроение и винаги се чувствал добре. А това, както се знае, буди завист у другите.

И ето из двореца плъзнал слух, че нещо не е наред. Докладвали на султана, че така и така, везирът шпионира за друга държава.

Всяка вечер се заключва в усамотена стая и какво прави там, не се знае. Явно тук има нещо. И веднъж султанът със свитата си нахлул ненадейно в стаята.

Отворили вратата, а вътре – празно, само стар халат, дрипав и кърпен, виси на стената, а долу подпрени износени обуща.

Султанът се учудил, пита везира:

– Какво правиш тук? Защо са ти тези стари неща?

А везирът отвърнал:

– Идвам тук да гледам този халат и обущата. С тях някога дойдох при теб, о велики султане, и ти ме направи свой везир. Спомням си от къде съм тръгнал и къде съм сега. И се усмихвам, и се радвам, и животът ми се струва прекрасен. В това състояние на духа взимам всичките си решения.