Един млад човек решил да се премести да живее в по-голям град, заради новите възможности за реализация, които евентуално градът предлага. Пред портите на града той се спрял и решил да заговори първия срещнат възрастен мъж:

– Мъдри човече, така като те гледам, стар си, опитен си, кажи ми в този град какви хора живеят. Искам да се преместя тук, да си намеря дом и работа.

Мъдрецът му отговорил с въпрос:

– А ти, млади човече, там, откъдето идваш, какви бяха хората?

– О, отвратителни, лоши, егоисти – отвърнал младият човек.

– И тук са такива, младежо – отговорил старецът и си продължил по пътя.

Не след дълго пред портите на същия град се спрял друг млад човек и започнал подобен разговор със същия мъдрец:

– Мъдрецо, кажи ми, какви хора живеят тук.

– А ти, млади човече, там, откъдето идваш, какви са хората?

– Много са добри, приветливи, дружелюбни. Затова сега се притеснявам на какви ще попадна тук. Намерих си работа и ще живея в това ново за мен място.

Мъдрецът отвърнал:

– Не се притеснявай, и тук хората са такива, млади момко!

Ние, хората, обичаме да разказваме истории, приказки, притчи, вицове, за да бъдем интересни, да ни слушат с по-голямо внимание другите и да чуят посланията ни. Този начин на комуникация ни сближава много повече, отколкото ако разказваме лични истории и преживявания.

Посланието се приема буквално и без съпротива от отсрещния човек, ако разказваме небивалици, притчи или хумористични истории. Както в така известната българска поговорка: „Казвам ти дъще, сещай се снахо“.

Млад мъж споделя пред приятеля си за увлечението си по съседка. Тайно е влюбен в нея, но дори не се решава да я заговори – няма самочувствие – „Тази красавица точно на мен ли ще обърне внимание? Аз съм никой…“

Приятелят му, вместо да започне да го надъхва колко уникален човек е, вместо да му вдъхва кураж, да го потупва по рамото и да му казва: „Давай, с теб съм“, решава да му разкаже следната история:

„Имало едно време един цар, който решил да омъжи единствената си дъщеря за онзи, който успее да отвори една заключена врата. А вратата от всички страни имала катинари, вериги, решетки.

Пробвали се всички мъже в царството – от най-богатите и умните, до най-бедните и неуките – безрезултатно. Оглеждали вратата от всички страни, цъкали с език и отчаяно се отдръпвали, давайки шанс на следващия желаещ да се пробва.

Накрая дошъл един много беден мъж. Все пак царят дал шанс на всеки да опита, ако успее да отключи въпросната врата, да се ожени за дъщеря му.

Беднякът я разгледал много внимателно, без да бърза, накрая посегнал към бравата, натиснал я и – готово – вратата се отворила…“

Чувайки подобна история, човек разбира посланието и сякаш осъзнава ограниченото си мислене, комплексите си, които му пречат.

Подобна история, разказана в първо лице, единствено число, би могла по-скоро да отблъсне хората. Затова повече се радваме на притчи, приказки и вицове, разказани просто, кратко и уместно в съгласие с предвиденото послание.

Егото на слушащия се отпуска, не изгражда прегради и съпротиви (като: Абе, точно ти ли ще ме поучаваш?!), когато героите са разнородни и са взети от приказките.

Автор: Светла Трифонова

Източник:HighViewArt