Изчезналият в Стара планина Тодор Владимиров, който след няколко дни се появи невредим, публикува пътепис, в който подробно развива своята версия за случилото се. Текстът е публикуван в специализирания планинарски сайт Addicted To The Thrill със заглавие „Пътеписът на Тодор Владимиров“.

Ето какво разказва той:

Понеже много глупости се изписаха за мен, направих кратък пътепис и описание на похода си, завършил по такъв нелеп начин…

Тръгнах на 8 декември от Русе през нощта с влака за София, където на 9-и взех един приятел от там и хванахме друг влак за Сопот… Слязохме на гарата, седнахме в едно ресторантче, хапнахме и поехме към лифта…Учудващо е, че го пуснаха понеже бяхме само двама, а на 1500 метра надморска височина духаше и имаше завихряния, особено към станцията, където трябваше да слезем…

Без сериозни премеждия стигнахме до хижа Добрила, където хапнахме, починахме си и на другият ден, в събота, поехме към връх Левски (така го именуват на картата)… Разговаряхме си с хижаря, той горе-долу знаеше маршрута ни и видя как тръгваме със сравнително добра екипировка за есенен преход (не арктически).

В хижата имаше група студенти, които празнуваха завършването си и още един фен с приятелката си, който мислеше да върви по нашият маршрут, но нещо се отказаха да излизат, защото духаше и беше мрачно…

Моят приятел няма опит с баирите, а и вятърът му дойде в повече и той се отказа, като се разделихме като пичове доста преди върха, може би на 500 метра от хижата. Даде ми палатка, примус и ми предложи храна и цигари…Аз съответно си имах от всичко по доста и нямах нужда…

На връх Левски някой беше хвърлял аварийно багаж, имаше шише замръзнала вода, шише вино, голяма бутилка газ и на 5 метра пред колибката му намерих и очилата с диоптрите…Викам сигурно се е панирал от вятъра, щот’ си духаше сериозно и въпреки слънцето хич не беше топло… Придвижвах се бавно поради тежестта на раницата, снимах си и се наслаждавах на природата…

От връх Левски мернах нещо като силует от дясната ми страна 50 м напред за част от секундата и като стигнах там видях две диви кози на стотина метра как ме наблюдават с интерес… Правих опит да ги снимам срещу слънцето и дори се получи…

Първата нощувка ми беше от южната страна на Купена между него и връх Левски на едно по равно място с добър изглед до „локвата“, която ми се падаше вдясно – някъде долу… Сутринта си станах и поех към Купена. Разминах се с групи туристи, лафих си с тях, горе на Купена стоях поне час-два да се наслаждавам на гледката, пих кафе, топих сняг на примуса, за да попълвам водните си запаси…

Горе си лафих с едни пичове от Плевен, които много ми се кефеха и искрено ми пожелаха добро време и успех… Не бързах за никъде и нямах бърза работа… Добре екипиран и с висок боен дух… Бях тръгнал на почивка, а не на състезание… Беше ми писнало от простотия, хора и злоба и исках да си почина от цивилизацията с всичко необходимо, за да изкарам автономно седмица горе…

Имах 5 консерви месо, 5 шоколада, кесия с нарязан суджук и нарязано голямо парче сланина, почти един хляб, сухари и около килограм и нещо орехови ядки и два големи пакета бисквити… Стек цигари, пури и шише бренди… Та плевенчаните си бяха и последните хора, които видях… Беше неделя по обяд…

След като минах Купена пътят ми стана основно по северната страна на билото… пътечки колкото искаш но маркировка нямаше… Карах я както дойде, гледах да се движа успоредно на зъбера…

По едно време едната пътечка започна да слиза прекалено надолу на Север и аз веднага го коригирах, изкачвайки се директно нагоре почти на 4 крака, за да не губя височина…

И така нагоре-надоле стигнах до края на Кръстците на една скална площадка почти на билото, където направих втория си лагер… Имах перфектна видимост и на Север и на Юг и към връх Ботев… Виждах пътя си напред от северният склон като бяла резка и всичко изглеждаше лесно. Към южната част нямах видимост откъм скалният гребен… Спах на 5 метра от Ком-Емине… Приятно беше въпреки вятъра…

Сутринта станах, но ме понаболя нещо кръстът, явно тежестта на раницата и сложният маршрут са си казали думата… Гледам пред мен, леко под надпис „Топалица“ и стрелка надолу, т’ва се оказа кръстовище на Ком, пресечено от друга пътека, идваща от Северна България към Южна…

Гледам надолу – перфектна маркировка през 5 метра… Гледам картата и билото откъм северната част и прецених, че скалният зъбер свършва и пред мен само баир до заслон Ботев, а на Юг наблизо има хижа с добра маркировка… Предположих, че съм на Жълтец…

Чухме се с моя човек и аз му казах, че ме наболява кръстът и нещо ме домързява да ходя към Ботев и мисля да се пусна на Юг към хижа Левски… Споменах му, че вероятно съм спал на връх Жълтец, връзката се разпадна… Т’ва беше понеделник сутринта и последният ми телефонен разговор…

Та тръгнах си надолу по маркировката… Бая стръмно беше… След 400 метра надолу по южният склон маркировката свърши… Един камък със стрелка, сочеща на югоизток и толкова… Та за втори път тръгнах да търся маркировка в подножието на Кръстците…

Стигнах до Костенурката и тогава разбрах, че не съм спал на Жълтец… Маркировка нямаше…само пътеки…всичко беше само пътеки, но от животни…

Спрях на едно място до едни самотни борове и си запалих мъничко огънче на завет между два камъка да постопя сняг, за да имам вода за пиене и да не хабя газ…Направих си може би литър и половина вода, после всичко заринах със сняг да не стане пожар…

Върнах обратно в посока Кръстците и се пуснах надолу към някакви кошари, които се виждаха надолу… Не стигнах до тях, ‘щот ми писна да обикалям по баирите с раница на гърба, маркировка не открих, а и беше станало сигурно 3-4 часа и беше време да мисля за бивак.. Времето беше духовито, студено, но от време на време имаше слънце… Районът беше тревист, с малко тук-там стар заледен сняг, останал незнайно откога…

Тръгнах обратно нагоре от там откъдето се бях пуснал надолу… Защото ако надолу изобщо не ми беше ясно нищо горе пътят си го знаех и пак на 400 метра от билото намерих едно място като комбъл, заобиколен от върхове с добра видимост…Там в понеделник си опънах палатката за трета нощувка…Викам си – сутринта пак си хващам Ком-Емине и продължавам към заслон Ботев…

Към 8 часа вечерта вече започна да прехвръква сняг и вятърът се усили…Цяла нощ валя и духа, не мога да преценя колко силна беше бурята, защото изкарах и целия вторник в палатката, просто щото навънка беше виелица…

Рейките на палатката се окривиха, вътре се напълни със сняг, сгъна се… Аз през цялото време си стоях вътре добре завит в спалния чувал, перфектно знаещ и разбиращ, че навънка се мре без подслон и чувал и нищо не предприех…

Бях на кравай свит на шалтето, облечен с всичко каквото може да се облече и с шишето с водата вътре в спалния чувал, за да не замръзне и завит през глава с качулката на чувала, дърпах малко ципа, само за да пуша или да хапна нещо… И голяма жажда, имах чувство, че мога да изпия литри вода, а карах на ден грубо с по половин литър и постоянно бях обезводнен…

Вятърът постоянно блъскаше по палатката и от шума не можеше и да се спи… Така завит, може би 24 часа, изкарах първата буря…Вторник вечерта вятърът, може би към 9-10 часа, напълно спря… Само студ и тишина…

Излязох навънка, имаше пълнолуние и страхотна видимост.. От към Купена се дочуваше вълчи вой… Прибрах се в палатката и четох книга – „Замъкът на лорд Валънтайн“ – едно фентъзи, което си носех и като бивш пещерняк си имах освен фенерче, челник и свещ…

Сутринта в сряда имаше облак, мъгливо беше, към обяд понапече и всичко в палатката подгизна… Викам си да изсуша багажа и да огледам района дали не мога да намеря обхват да се обадя на някого… Варианти много…

Точно там откъдето се бях спуснал имаше навято много сняг… Като тапа, беше го набило и това беше между мен и Ком-Емине, единственият маршрут който ми беше ясен… И единственото място в района, където имах обхват… Бях си го кръстил – „телефонната кабинка“…

Реших сутринта в четвъртък да поема успоредно на Костенурката с надежда или да изляза отново на Ком-Емине, или да видя хижа, или маркировка, а и багажът ми беше изсъхнал… Вечерта в сряда срещу четвъртък ме удари втората буря… Тя беше по-брутална, защото беше наистина доста студено и вятърът който блъскаше по върховете зад мен беше все едно някой ги удря с чук…

Тогава си разсъждавах в спалния чувал, че може би точно тоя звук е създал представите на викингите за великана Тор, удрящ с огромният си чук по фиордите и планините в Скандинавието… Като имаше пориви на вятъра при това от завихряния, а не директен вятър, таванът на палатката ме удряше в главата…

В четвъртък беше кошмарна виелица, топих малко сняг и газта свърши… Пиех по капачка бренди през два часа да се затоплям в чувала, но и то свърши… Чувалът пак беше мокър и краката ми бяха позамръзнали…

Нямах трети чифт чорапи и си ги опаковах в нещо като терлик с поларената ми маска, което за около час ги затопли… Лошото е че и ръкавиците ми също бяха мокри и тях се опитах да суша докато топя сняг с примуса… Не се получи, но поне не бяха поларени и дори и влажни пак успявах да си затопля ръцете, вторият ми чифт поларени ръкавици бяха замръзнали…

Ползвах изключително пестеливо газта само да топя сняг, консерва с месо да затопля или кафе да сваря… През цялото време мислех, че всичко е наред, че съм на топло и съм добре, докато навънка е Смърт…

Хубавото беше, че дрехите ми не пропускаха ни вода, ни влага и бях като една печка и с телесната си температура сушах чувала, който пушеше… Аз го суша от едната страна, през това време вятърът навява сняг по него от другата му страна и като се завъртя, той се стопява…

С това се занимавах в четвъртък през деня… Не мога да кажа, че съм вършил нещо смислено, но поне си намерих занимание… Вечерта свърших водата и цигарите… Викам си, в петък трябва да опитам или да стигна до „телефонната кабинка“, или да открия хижата и въпросът вече е на живот и смърт, защото бях спрял да се храня… ядях по някой друг орех и то насила.

Имах още някаква сланинка, но тя беше солена и още повече ми се допиваше вода… Реших да сложа газовата бутилка в чувала, за да я затопля с надежда да пусне още малко газ, колкото сутринта да имам половин канче за из път… Преди да заспя си помислих, че може и да не се събудя и си пожелах Один да ми прати Валкирия…

За белята в петък взех че се събудих умрял от студ и жажда и веднага опитах да си стопя сняг, за да пия нещо… Получи се и със затоплената от мен бутилка успях да стопя канче сняг от което излезе около един пръст вода на дъното на канчето…

Излязох навън бая изнемощял и схванат, но с желание за борба и спортна злоба… Кръстците не се виждаха от облак, имах доста ограничена видимост от двата слоя облаци… Тръгнах нагоре, но след 100 метра се отказах, ‘щот просто нямах сили… Прибрах се в палатката и пак хванах картата…

Гледах, мислих – отрязах парче от картата, което щеше да ми потрябва за всеки случай, прибрах всичко, което прецених по джобовете си и си взех кесийката с гумичките, ако стигна до гората и аварийно се наложи да спя там да имам огън…Приоритет ми беше откриването на вода…Взех си и малко орехи в единия джоб, да имам какво да ям ако нощувам в гората…

Като излязох се ориентирах по разни камъни, борове самотни и други маркери,  които си бях набелязал още от сряда, когато внимателно изучавах местността… Зарязах палатката и тръгнах в нищото, успоредно на върховете, които не виждах…Почивах си често…

Идеята беше като стигна до края на Костенурката да търся начин да стигна до гората, защото там някъде трябваше да се пада хижата или поне в тая посока… Така и направих, почнах да се спускам малко по малко надолу по диагонал като мислех по какво мога да открия хижата…

По пушек от комин или по кучешки лай, ‘щото всяка хижа си има кучета… Та започнах да оглеждам „от дясно – наляво и от близо надалеч“, както са ме учили в армията…Видях нещо като постройка, но беше доста далеко и доста нависоко от мене…Нямах шансове да се кача до нея, снимах я, после мина облак и я изгубих…

Почнах да подвиквам „Ехооо“ през стотина метра и в един момент чух кучешки лай… Така стигнах почти до гората като лаят ставаше все по-близък и ясен… Точно пред гората забелязах човешки следи в посока към Ботев… Аз тръгнах надолу по тях и видях след 20-30 метра първата маркировка…

Може би 5 минути по маркировките и следите и бях до реката… Използвах канията на ножа си като сламка… Пих много бавно като я затоплях в устата си без да бързам…По пътя ми имаше много дървения и си викам, дори да не открия хижата има вода за пиене, ще си запаля и огън и така с добро настроение, буквално съживен, си продължих и след още 10-ина минути видях ВЕЦ и после хижата…

Качих се до входа и имаше камбана, дръннах два пъти и нищо, кучето не ме лаеше, а ми въртеше опашка и почнах да обикалям, докато открих светлина и двама човека – мъж и жена, които ме гледаха през стъклото доста странно… Аз им метнах усмихнат и влязох и те бяха в потрес… Беше 16 декември около 3 часа следобед…

П.С.: Най големият ми проблем не бе толкова студът, а дехидратацията и постоянната жажда, която ме гонеше…ех ако имах повече газ, нямаше да карам на воден режим…