Мнозина в България са убедени, че заплатите трябва да се повишат бързо и чувствително. И че това е въпрос не толкова на икономически възможности, колкото на политическо решение. Единственият реалистичен път е обаче друг.

Анализ от Ясен Бояджиев:

Има необходимост от „форсирано повишение на заплатите, дори над производителността“ на труда, защото просто „друг начин няма“. И още: това по никакъв начин няма да се отрази на конкурентоспособността на икономиката, а въпросът вече се превръща „от икономически в политически“. Защото „трайното потискане на доходите създава социална несправедливост, а тя, от своя страна – социално напрежение и конфликти“. Това твърдение се съдържа в Годишния доклад на Икономическия институт към БАН.

Кой как чете

Става дума за обемист и като цяло вероятно научно издържан документ, който обаче за съжаление само малцина ще прочетат внимателно. Иначе на друго място в него биха открили и точно обратното твърдение (разминаване, което сигурно се дължи на колективното авторство):

„Когато увеличението на работната заплата систематично изпреварва ръста на производителността, се създават условия за перманентен инфлационен натиск върху продуктовия пазар и за необосновано нарастване на разходите за труд, а в тази връзка – ниска конкурентоспособност“. По-внимателният прочит на доклада би показал също, че все пак под „форсирано повишение“ авторите разбират „постепенно сближаване със средните доходи в ЕС“ „през следващите десетина години“.

Само че малцина четат по този начин и за тях ще остане изчистеното от всякакви „условности“ усещане, че заплатите могат и трябва да се повишат „форсирано“. Тоест, бързо (от днес за утре) и с много (примерно двойно, понеже доходите ни били „около два пъти по-ниски от нивата, на които трябва да са при нашата производителност“). И че това е въпрос не толкова на икономически възможности, колкото на политическо решение.

Именно така, „изчистено“, представиха доклада някои медии, с което сигурно много са се харесали на повечето си читатели. Защото идеята за „форсирано повишение“ е крайно съблазнителна – кой не живее с чувството (понякога може би оправдано), че е несправедливо подценен и дори ограбван от омразните си работодатели. Освен това на всички им е писнало да слушат, че България е все на последно място – ето ти магическа формула за съкращаване на разликата с един „лъвски скок“.

На всичко отгоре нещата се представят така, сякаш този скок не само няма да има вредни последици, но и ще реши всички проблеми, като накара икономиката изведнъж да заработи на нови, много по-високи обороти. Нещо като барон Мюнхаузен, който се изтеглил от блатото, като се хванал за собствената си коса.

Възможности и ефекти

За съжаление обаче всичко това не е възможно, а дори и да беше, ефектът би бил доста по-различен от желания. Да си представим най-напред, че утре заплатите някакси скочат, примерно двойно. Първото, което ще последва, е, че много бързо горе-долу същия скок ще предприемат и цените, така че материалното положение на мнозинството от хората няма да се промени съществено. Нещо повече: крайният резултат няма да е дори равен. Защото бюджетът на държавата и голяма част от икономиката ще се сринат, така че мнозина ще останат без работа и ще загубят дори днешните си доходи. А това е гарантирана формула за доста по-сериозни от днешните „социално напрежение и конфликти“.

За щастие такъв тип масово и „форсирано повишение“ няма как да се случи. Най-малкото защото няма кой и как да накара частния бизнес да предприеме такова самоубийствено действие. Освен с някакъв декрет (желание, което често прозира зад речите на някои синдикални дейци). Но резултатът от него ще е още по-плачевен от описания по-горе. Няма да стане и с призиви и увещаване. Нямам предвид онази категория псевдобизнесмени, които безскрупулно мамят и държавата, и работниците си – те така или иначе не разбират от обяснения. Имам предвид онези, които добре осъзнават, че социално отговорното поведение е в техен икономически интерес. Тяхната първа отговорност обаче, включително пред работниците и служителите им, е да се съобразяват с реалните възможности. Защото заплатите не са само въпрос на добро желание.

Така стигаме до лостовете за повишаване на доходите, с които разполага държавата. Един от тях е т.нар. минимална работна заплата. Нейното повишаване обаче има твърде ограничено влияние върху общата картина. А е и нож с две остриета. Защото принуждава хиляди работодатели да избират между съкращаване на работници и закриване на бизнеса. И защото води до парадокси – като например младите учени в БАН или в университета да взимат горе-долу колкото чистачките.

Естествено, държавата може да направи най-много там, където самата тя е работодател – в бюджетната сфера. При днешното състояние „форсирано повишение“ на заплатите в нея очевидно не е възможно. Преразпределението в рамките на съществуващите бюджетни приходи няма да помогне много. Някакво допълнително натоварване на богатите (за каквото мнозина настояват) – също. Съществена промяна може да има само при значително повишаване на данъчното бреме за всички. Стига обществото да е готово да плати тази цена. Това обаче ще се отрази върху икономическия растеж, тъй че крайният ефект върху общата картина пак ще е съмнителен.

Единственият път

Впрочем, всичко описано дотук така или иначе се случва. Има все повече райони в страната, сектори на икономиката, отделни бизнеси и професии, в които заплатите се приближават до средните европейски нива. Което пак не е резултат от добро желание, а от пазарни реалности.

Като например недостигът на квалифицирана работна ръка. Заплатите в една или друга бюджетна сфера периодично растат. Както и минималната работна заплата, за която през следващите години е предвиден направо агресивен темп на растеж (10% годишно).

Като цяло вече 5-6 години ръстът на доходите системно и чувствително изпреварва ръста на производителността на труда. Последният пример е от първото тримесечие на тази година, когато средната месечна заплата е нараснала с 9.1% на годишна база, а брутният вътрешен продукт на един зает – с 2.6%.

Всичко това, разбира се, е далеч от желаното и със сигурност по-малко от възможното. Въпросът е как заплатите да растат повече и по-бързо, но не за сметка на конкурентоспособността на икономиката. Как да се ускори икономическият растеж, как да има повече инвестиции и повече модерни бизнеси, които да плащат по-големи заплати.

Всъщност, има един-единствен реалистичен и сигурен път за постигане на тази цел и за повишаване на доходите. Това е пътят, по-който са минали най-напредналите и който България все опитва някак си да избегне и прескочи – пътят на упоритите, безкомпромисни и систематични реформи във всички сфери: от образованието и здравеопазването, та чак до съдебната система. За такива реформи са нужни политическа воля и последователност, обществено доверие, разбиране, търпение. И освобождаване от безсмислени и вредни илюзии като тази за „форсираното повишение“.

Източник: dw.com