Казвам се Елисавета, на 32 г. и съм инвалид. Когато бях на 21, паднах от един кон и оттогава съм неподвижна от кръста надолу. Приятелят ми, кой­то твърдеше, че ме обича повече от живота си, скъса с мен месец след като се разбра, че никога повече няма да мога да ходя.

Много ме заболя, но го разбирах. Защо му беше саката жена, с която няма­ше да може повече да пра­ви секс и която нямаше да му роди деца. Макар, при­знавам си, една малка ча­стица от мен тайно се на­дяваше, че точно Жоро е благородният принц, който ще се жертва в името на любовта ни. Уви, той беше просто един мъж, който искаше да взима от живо­та с пълни шепи, и имаше право на това.

Когато дой­де да ми каже, че ще продължи напред без мен, ме целуна по челото и ме увери, че ще ми се обажда всеки ден, и ако имам нуж­да от нещо, винаги мога да разчитам на него. Повече не го видях, но и не му се обадих. Забраних си да мисля за този мъж и за да не полудея, реших, че не трябва да оставям мозъка си да бездейства.

Тогава бях студентка втори курс, но се пре­хвърлих да уча задочно, защото университетът не беше пригоден за инвалид­ната ми колибка, а не мо­жех да карам майка ми и баща ми да ме разнасят на гръб всеки ден по стълби­те нагоре-надолу.

Понеже не можех да работя, реших да се запиша на езикови курсове. Така паралелно със следването освен английски научих испански и немски. Взимах нивата с максимален брой точки едно след друго, сякаш от това зависеше животът ми.

Скоро след като завър­ших университета, запад­нах в една преводаческа фирма, за която можех да работя от компютъра си вкъщи. Нямате представа колко бях щастлива, кога­то получих първия си хоно­рар.

Доказах на себе си, а и на всички, че не съм без­полезна и сама мога да изкарвам парите си. Спра­вях се добре с работата и започнаха да ми дават все повече преводи. Понякога не спях с дни, за да завър­ша някоя спешна поръчка, но това не ме изморяваше, а като че ли ми даваше все повече сили.

Погълната от работата си, не ми оставаше време да мисля за глупости и да се самосъжалявам. Освен това приятелите ми не ме забравяха и постоянно ме канеха, когато се събира­ха. Някой от компанията идваше да ме вземе с ко­лата си и ме водеше до кръчмата, където беше ку­понът.

Те бяха свикнали с мен и инвалидната колич­ка не им правеше впечат­ление, но погледите на съжаление, които ми хвърляха от съседните маси, се забиваха в мен като стрели. Правех се, че не ги виждам, ала те ме нараняваха дълбоко. За­щото не исках да ме съжа­ляват. С нищо не бях по- различна от останалите момичета в компанията. Дори бях много по-краси­ва и умна от тях. Единстве­ното, което ме различава­ше, бяха проклетите ми крака, които не искаха да помръднат въпреки не-

прекъснатите терапии, на които ме подлагаха лека­рите. Висяха безпомощно като някакъв излишен при­датък към тялото ми и по­някога се чувствах като парцалена кукла.

Гледах как родителите ми се измъчват и се опит­вах да им вдъхвам кураж.

Уверявах ги, че съм добре и не бива да се притесня­ват за мен. Та аз получа­вах повече от тях с рабо­тата си като преводач, а освен това поех и счето­водството на няколко фир­ми. Пари не ми липсваха, затова реших да им благо­даря за техните грижи, като ги заведа на екскур­зия в Германия. Честно да ви кажа, след тази екскурзия не ми се прибираше у дома. Защото там за таки­ва като мен животът беше много лесен. Навсякъде се придвижвах спокойно с количката си, не ме гледа­ха като извънземна и се обръщаха към мен с ус­мивка, без сянка дори на любопитство или съжале­ние, което толкова нена­виждах.

На връщане в самолета се запознах с млад мъж, който – оказа се – от дълги години живееше във Фран­кфурт. Заговорихме се и постепенно разбрахме, че четем едни и същи книги, харесваме една и съща музика. Освен това той беше много навътре в аст­рологията, номерологията и психоанализата. Беше изчел страшно много по въпроса и беше убеден, че всички проблеми на чове­ка се намират в главата му. Когато се разделяхме на летището в София, разме­нихме координати и си обещахме да се чуваме по телефона и по скайп. Елисаветадвах се, защото у него имаше нещо, което ме при­вличаше неустоимо. Вик­тор, така се казваше мъжът, ми позвъни още на другия ден.

Дойде ми на гости и ме изведе на раз­ходка. На него като че ли изобщо не му правеше впечатление това, че съм инвалид. Разговаряхме с часове и когато минаха трите седмици от престоя му в България, аз разбрах, че съм влюбена. Нещо по­вече – позволих си да по­вярвам, че той също не е безразличен към мен. Сърцето ми биеше лудо, а по тялото ми се разлива­ше толкова много любов, че не знам как не се уда­вих в нея. Плаках, когато го изпращах на летището, а той галеше косата ми и ме уверяваше, че ще ми се обади веднага, щом кацне.

Така започна нашата денонощна скайп връзка. Хлътвах по Виктор с всеки изминал ден. В началото криех чувствата си, но по­степенно започнах да му изпращам любовни стихо­ве и нежни балади.

Той ги приемаше с ус­мивка, а после дълго раз­говаряхме за това съще­ствува ли любовта, или е просто измислица на ня­коя романтична душа, ко­ято е заблудила останалия свят, че това е най-велико- то нещо в живота.

Веднъж, когато му писах в скайпа, Виктор не беше на линия. Не вдигаше и те­лефона си. Не ми отговори и в следващите няколко дни. Мислех, че започвам да се побърквам и че и той като Жоро си е дал смет­ка, че е безполезно да продължаваме една такава връзка, която няма никак­во бъдеще. Изпохапах уст­ните си до кръв, за да не позволя на сълзите и мъка­та да ме убият. Когато сут­рин станех, поглеждах се в огледалото и си казвах: Глупачке, набий си в глава­та, че любов няма, а и дори някъде да съществува, тя не е за такива сакати неща­стници като теб!

Повтарях си това ден след ден и като че ли се успокоих. Дори се упрек­нах, че изобщо съм си по­зволила да се влюбя.

Две седмици след това Виктор изведнъж се появи на вратата ми… Носеше огромен букет и още от вратата ме попита искам ли да се омъжа за него. Това ми заприлича на някаква лоша шега и се чух да каз­вам: „Не!“ Той обаче се засмя и каза: „Искаш, не искаш, ще станеш моя жена, защото те обичам и ще напра­вя всичко възможно да проходиш отново!“

После ми разказа, че във времето, в което изчезна, е прекарал в израелска клиника, където е разго­варял с двама професори. С помощ­та на родителите ми им дал епикризата ми и историята на заболяване­то ми. След като проучили всичко, те пожелали да отида да ме видят и го уверили, че ще се възстановя. Наши­те не ми казали нищо, за да ме изне­надат. Едва се сдържали да не ми признаят, че знаят къде е Виктор, като ме гледали как страдам, но удъ­ржали.

Слушах ги, плачех и не знаех дали е истина, или е сън, от който ще се събудя всеки момент. Преди два месеца с Виктор се оженихме. Този път изобщо не обърнах внимание на съжалението в очите на служителка­та от обредния дом, която водеше сватбената церемония. Тя със сигур­ност не разбираше как така един тол­кова красив мъж като Виктор се жени за нещастница като мен. Не ми пука­ше обаче какво мисли тя, защото бях много щастлива.

В началото на август със съпруга ми заминаваме за Израел, където ми предстоят изследвания и няколко опе­рации. Стискайте ми палци, защото имам нужда от всяка добра мисъл, от всяка положителна енергия, насоче­на към мен. Благодаря на Бога, че ми даваше сили през всичките тези го­дини да не се предам, а да извоювам мястото си сред нормалните хора. И знайте, че каквото и да ви се случи, ако сте добри, ако сте отворени към света с цялото си сърце, непременно ще ви се случи нещо много хубаво!

Елисавета

Източник: po-krasivi.net