Доста далеч от тук имало висока планина, в подножието й се виждало малко, красиво село. Селяните били щастливи и добри хора, които работели честно и честно живеели.
Недалеч от селото, в гората се намирала къща, в нея живеели майка и двамата й сина Ян и Нур. Жената не била богата, но много обичала своите деца и правила всичко те да растат щастливи. Момчетата също обичали своята майка и когато поотраснали малко решили, без тя да ги моли, да я отменят в задълженията й и с каквото могат да помагат.
Понеже къщата им била далеч от селото, Ян и Нур всеки ден взимали по една стомна и тръгвали по стръмната планинска пътека, да напълнят вода, с която майка им приготвяла супа вечерта. Пътят не бил кратък, стомните не били леки, но в приказки и смях момчетата неусетно изминавали разстоянието до чешмата и се връщали с препълнени с вода стомни, още по обед.
Един ден Нур се разболял тежко, болестта го повалила на легло. Ян много се натъжил за брат си, но скрил мъката и тревогата си и започнал да мисли как да отиде по-бързо до селото за вода, та да приготвят за болния супа. В гората, недалеч от къщата, намерил дървена пръчка, закачил на двата й края стомните и тръгнал по криволичещата пътека съвсем сам.
Този път не бил нито така забавен, нито така кратък, колкото изминалите дни в компанията на Нур. Щом напълнил стомните и тръгнал към дома, по пътя те се клатели и малко по малко се изливало вода от тях, но все пак стигнал. Уморен и запъхтян, дал водата на майка си. Нур бил много щастлив и благодарен на брат си и скоро след това той оздравял, защото с любов за него се грижели и майка му, и Ян.
Всеки от нас е Ян, а Нур е нашата душа. Пътят, по който Ян върви, е животът – стръмен и криволичещ. Такъв, какъвто всички ние го живеем. Пръчката, която носи на гръб е любовта. Едната й стомна е пълна с любов към себе си, а втората – с любов към другите. За всеки от нас идва моментът, в който трябва сами да напълним своите стомни, за да излекуваме душата си.
„Но любовта като пръчката на гърба тежи“, ще кажете вие. Тежи, да. Любовта тежи през целия ни живот. Сега сигурно си мислите „Не може ли да направим живота си по-лек и да се откажем от любовта тогава“ – ами може, но супника ви ще е напълно празен, а вие и вашата душа ще загинете много скоро след това, защото няма да ви остане нищичко, което да ви храни.
„А защо две, не може ли една стомна да носим?“ – Може, но на вас и на душата ви редовно нещичко няма да ви достига, ще сте хем сити, хем гладни. Силите ще започнат бавно да гаснат и така ден след ден ще ставате по-слаби. Задуха ли буря, вятърът ще ви угаси в миг като свещичка на прозореца.
В живота винаги идва буря и за да я посрещнете силни ще ви трябват и двете стомни. Никога няма да ги получите препълнени догоре, както ако стискате в ръцете си само едната.
По пътя трябва да се откажете мъничко от любовта към себе си, за да носите и любовта към другите. Трябва да се откажете и мъничко от другите, за да имате и любовта към себе си. Но накрая, ако успеете да преминете по пътя, носейки и двете стомни, то вашата душа ще ликува.
Изборът е ваш, стомните също, но помнете, че буря винаги идва!
Автор:Гергана Костадинова
Източник: HighViewArt
