„Преди години започнах да уча право в университета, в който уча и сега. Бях бременна в третия месец и отскоро необвързана майка на едногодишното си момче.
Откакто родих първото си дете, всички в университета ме приветстваха и никога не съм била омаловажавана и подценявана, защото съм самотна майка.
В годината, в която Теди се роди, учех редовно, но тъй като стажувах при местен обществен защитник, се наложи да посетя две лекции във вечерно обучение. И двата пъти професорите ми позволиха да взема Теди в лекциите им и тихичко да го кърмя в клас.
По-късно през годината по-големият ми син беше диагностициран с рядко генетично заболяване на белите дробове и имунозащитно заболяване, което изискваше няколко операции, продължителни терапии с антибиотици и преливания на плазма. Когато чу новината, деканът изпрати на момчето ми картичка, адресирана лично до него и мече с логото на университета.
Скоро след това по-малкото ми момче, Теди, се разболя и прекара първата си Коледа в болницата. Въпреки това успешно завърших университета, докато междувременно ходех в болницата и на прегледи при различни лекари. Отдъхнах си в края на семестъра и си казах, че оттук нататък ще стане по-лесно.
Новият семестър започна през януари и веднага се наложи малкият ми Теди да посещава различни специалисти. Голямото ми момче получи диагнозата си по-лесно от Теди – той имаше явни симптоми и изследванията веднага показаха заболяването на белия дроб и имунозащитното заболяване.
Но с Теди не се случи същото. Той прекара остатъка от първата си годинка, непрекъснато влизайки и излизайки от болницата. Водех го на преглед всеки месец, като през цялото това време биваше подлаган на изследвания, процедури, операции и преливания на плазма.
През това време аз успявах да се справя с лекциите и стоях будна до късно, пишейки курсовите си работи, създавайки договори и учейки за изпитите в тоалетната на болничната стая на Теди, за да не му пречи светлината.
Когато започна последната ми година в университета, Теди се нуждаеше от гастроентеролог, пулмолог, имунолог, хематолог-онколог, ендокринолог, невролог, неврохирург и генетик.
Теди изумяваше всеки местен специалист и след всеки преглед ми бе казвано „Никога не съм виждал дете с такъв сложен случай“. Беше ми даден дълъг списък с потвърдени диагнози за всяка засегната система от органи и тежката диагноза „мултисистемна недостатъчност“.
Теди бе препратен към болници извън страната заради нарастващата тревога от костномозъчна недостатъчност и други редки усложнения, но застраховката не покриваше подобно лечение…
Натъжена, обясних всичко на един от любимите си професори защо присъствието ми в клас не е като преди. На следващия ден, докато чаках да приключи една от процедурите на сина ми, ми бе съобщено, че университетът иска да организира среща, на която да се обсъди как да ми бъде позволено да замина за лечението на сина ми, докато завършвам последния си семестър.
Не можех да повярвам. В крайна сметка всички от университета се събраха и направиха възможно да замина за лечението на детето, като в същото време успея да завърша последния си семестър и да се дипломирам през май. От деня, в който постъпих в университета, професорите ми не се съмняваха в юридическите ми умения, макар и да ми се налагаше да разделям времето си между болниците, лекциите и работата.
Те ме съдеха единствено по научните трудове, които им предавах и участието, което взимах по време на лекции. И нито един път не ми бе предложено да се откажа. Попаднах в невероятна общност от индивиди и научих какво всъщност е да бъдеш част от едно цяло“.
Кендал
