Известният журналист Марио Трифонов е бил открит мъртъв в дома си.

Тъжната новина бе съобщена днес от приятелите му, които не могат да повярват, че си е отишъл, пише БЛИЦ.

Марио Трифонов бе сред ярките пера в българската журналистика. Работил е в телевизиите „Триада“, „Евроком“ и „7 дни“, в радиата „Атлантик“ и „NET“. Бил е главен редактор на дамските списания“BEAUTY“, „За жената“, „На живо“, на мъжкото „Mr. BiG“.

Списваше собствения си блог със закачаливото име „Шантиклер“ – дума, която се ражда през 30-те години на миналия век в Русе и е била използвана като шеговито намигване към всяка модна новост.

Автор е на женския роман „Най-добрата в играта“, в който пресъздава своите впечатления от света на списанията и модата.

Приятели на Марио Трифонов разказаха във Фейсбук, че последните няколко години не са били много добри за него. Останал без работа, той отчаяно опитвал варианти да започне отново някъде да пише.

Други споделят, че бил в депресия.

Дни преди да бъде намерен мъртъв, е починало и любимото му куче, с което били неразделни.

Нежна душа, талантлив писател, невероятен журналист, прекрасен човек – точно така ще го запомнят тези, които го познаваха.

Самият Марио Трифонов си казва сбогом със света, публикувайки на стената си този откъс от „Алхимика“ на Паулу Коелю:

„…когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.

— Защо плачеш? — попитали ореадите.

— Плача за Нарцис — отвърнало езерото.

— О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис — продължили те. — В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти

имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.

— Нима Нарцис беше красив? — попитало езерото.

— Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? — отговорили изненадани ореадите. — Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?

Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:

— Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.

— Каква хубава история! — рече Алхимикът.“