Наскоро се завърнах от Близкия Изток и Източна Африка, където посетих няколко бежански лагери – паркинги на човечността. Отидох като активист и като европеец. Тъй като европейците осъзнаха – доста болезнено през изминалата година или две – че масовото изселване от рухнали страни като Сирия не е просто близкоизточен или африкански проблем, това е европейски проблем. Това е също и американски. Засяга всички нас. Моят сънародник Питър Съдърланд, висш служител на ООН за международната миграция, даде да се разбере, че живеем през най-тежката криза на принудителното разселване след Втората световна война. През 2010 г. средно около 10 000 души по света бягаха от домовете си всеки ден.
Което звучи като много – докато не се приеме, че четири години по-късно, когато числото се увеличи четирикратно. И когато хората са прогонвани от домовете си от насилие, бедност и нестабилност, те самите вземат със себе си отчаянието си другаде. А „другаде“ може да бъде навсякъде. Но заедно с тяхното отчаяние някои от тях имат също и надежда. Изглежда налудничаво и наивно да се говори за надежда в този контекст, и аз може би правя и от двете неща. Но в повечето от местата, където живеят бежанци, надеждата съществува: Надежда да се прибереш вкъщи някой ден, надежда да си намериш работа и по-добър живот.
Оставих в Кения, Йордания и Турция чувствайки малко надежда себе си. Колкото и да е трудно наистина да си представим какъв е животът като бежанец, имаме шанс отново да си представим тази реалността – и да преосмислим отношенията си с хората и страните, унищожавани в момента от конфликт, или да приютим тези, които са избягали. Според мен това трябва да започне с раздялата с няколко погрешни идеи за бежанската криза. Една от тях е, че сирийските бежанци са концентрирани в лагери. Те не са. Тези скучни лагери са толкова огромни, че е трудно да се проумее, че само малък процент от бежанците всъщност живеят на едно място; на много места, по-голямата част живеят в обществата на приемащите държави. В Йордания и Ливан, например, повечето бежанци са в градски условия, а не в лагери.
Това е проблем, който не познава измерения. Друга заблуда е, че кризата е временна. Предполагам, че това зависи от вашата дефиниция за „временно“, но аз не срещнах много бежанци, някои от които са били разселени от десетилетия, които да смятат, че те просто преминават. Някои семейства са прекарали две поколения – и някои млади хора целия си живот – като бежанци. Те са напуснали родните си страни и са отишли в изгнание, само за да се изправят пред второ изгнание в страните, които са приели присъствието им, но не и правото им да се движат или да работят. Ще чуете понятието „постоянно временно решение“, подхвърляно наоколо от длъжностни лица, но не и с иронията, която си мислите, че заслужава. Тези разбирания трябва да оформят нашия отговор. Съединените щати и други развити страни имат шанса да действат по-умно, да мислят по-сериозно и да се движат по-бързо при справянето с кризата и предотвратяването на нова.
След разговори с бежанци, при разговори с държавни представители и с представители на гражданското общество по пътя, аз виждам няколко области, в които светът трябва да действа:
Първо – бежанците и страните, в които те живеят, се нуждаят от по-голяма хуманитарна помощ. Можете да видите това най-ясно в място като комплекса Дадааб в Кения, близо до границата със Сомалия, място, оградено (или не) с пръчки и листове пластмаса. Службата на върховния комисар по бежанските въпроси на ООН върши благородна и изключително тежка работа. Но тя не може да направи всичко, което иска да направи, след като е хронично недостатъчно финансирана от самите правителства, които очакват тя да се справи с този глобален проблем.
Второ – светът трябва да укрепи помощта за развитие, която дава на страните, които все още не са рухнали, но са измъчвани от конфликти, корупция и слабо управление. Тези страни все още могат да изпаднат в анархия.
Напоследък някои западни правителства орязват парите за задгранична помощ, за да харчат вместо това пари за търсещите убежище в рамките на своите граници. Но е по-евтино да се инвестира в стабилност, отколкото да се сблъскваш с нестабилност. Прозрачността, зачитането на върховенството на закона и по-свободните и независими медии също са от решаващо значение за оцеляването на страните в периферията на хаос. Тъй като хаосът, както знаем много добре, е заразен. Това, което не искаме и не можем да си позволим, е да имаме важни страни в Сахел, поясът от държави южно от Сахара, да тръгнат по същия път като Сирия.
Ако Нигерия, страна много пъти по-голяма от Сирия, се разпадне в резултат на действията на групировки като Боко Харам, ние бихме искали да сме мислили по-мащабно преди бурята. Всъщност някои хора мислят по-мащабно. Непрекъснато чувам призиви за истинско обединение на силите – африканци и европейци, генерали от армията и представители на Световната банка и Международния валутен фонд – за ревностно подражание на най-великата от американските идеи, Плана Маршал. Този план постави търговията и развитието в услуга на сигурността – на места, където институциите бяха унищожени и надеждата беше изгубена. Е, надеждата не е изгубена в Близкия изток и Северна Африка, все още не е, макар и задържана от тънък конец. Но надеждата става нетърпелива. И ние също трябва да сме такива.
