Ближа раните си от нещастната любов, която изпепели душата ми, единствено времето може да ги излекува. Попаднах на наранен мъж, с разбито сърце от друга жена,  който без да иска съкруши моето. На това му се казва късмет!?

Всичко започна в края на декември м.г. . Бях уморена, пред празници шефът винаги ни спуква от работа във фирмата, но въпреки това се отбих в една от големите книжарници. Обичам да подарявам за Коледа и Нова година хубави книги на най-близките ми хора.

Както разглеждах кориците, някой леко ме докосна по рамото: “Здравей Жана, радвам се да те видя!“ Обърнах се, непознат симпатичен мъж ме оглеждаше от главата до краката. Учудено попитах на мен ли говори, а той се извини, че вероятно се е припознал.

По-късно с него отново се засякохме на касата, и той като мен едва удържаше с две ръце камарата книги, които бе избрал. Пред нас имаше няколко души, касиерката вероятно бе нова и доста бавничка, затова с мъжа поведохме непринуден разговор. Оказа се, че харесваме едни и същи автори и заглавия.

Изведнъж ми се усмихна и каза, че ще ми отстъпи реда си, ако после го изчакам да плати и отидем да пием кафе в отсрещното барче – стига да не ме притеснявал. Пошегувах се, че макар да гоня 30-те, от непознати мъже ме е страх нощем, а навън вече се бе смрачило.

Може би не разбра шегата, защото най-сериозно отвърна, че ще ме изпрати до вратата на жилището ми. След което ми се представи – казвал се Кирил. Още докато пиехме кафе и фреш усетих, че с нещо го провокирам, дори вълнувам.

Оставяше ме аз да говоря, а той ме разглеждаше като експонат, на който се възхищава. Наистина ме изпрати до дома ми, разменихме си телефоните и си обещахме да се чуем на другия ден. Още в 9 сутринта ми звънна да ми пожелае успешна работа и отправи покана за вечеря.

Опитах да откажа, но бе толкова деликатно настоятелен, че приех. На втората среща ми се обясни в любов, а след месец и аз бях влюбена. Колко й трябва на една жена – приятен и галантен кавалер, който й шепне, че е луд по нея.

А и в секса се оказа невероятно надарен и опитен. Не беше първият мъж в живота ми, но такова удоволствие не бях изпитвала. Смущаваше ме само желанието му докато се любим, да говоря мръсни думички, а също и очакванията му за повече волности и импровизации от моя страна.

И понеже му отказвах, ми се подиграваше, че се любя като монахиня. И още нещо тогава ми правеше впечатление. Виждах, че моите домакински умения, уравновесеният характер и склонността ми към компромиси, в името на хармонията между нас, го изнервяха.

Сякаш предпочиташе да съм по-рязка, неотстъпчива, с претенции и капризи. Стигнах до извода, че има за модел майка си – вероятно властна и капризна жена, на която е свикнал да се подчинява, но разчитах, че с времето ще оцени интелигентността и доброто ми възпитание.

Нали се обичахме? Само че месеците минаваха, уж ставахме все по-близки, а аз усещах у него някакво неудовлетворение. Сякаш очакваше от мен нещо, което не получаваше и не скриваше разочарованието си. Бях решила да го помоля да поговорим открито за отношенията ни, когато неочаквано преди месец пъзелът се подреди и истината лъсна.

Беше неделя, 11 май и Кирил имаше имен ден. В последно време се пренасях за уикендите в дома му – от петък вечер до понеделник сутринта. Реших да го изненадам за празника му. Сложих в края на масата подаръците, които успях да скрия вечерта и приготвих закуска, а кафето ми хрумна да сервирам в красиви чашки, които той извади отнякъде, когато му гостувах за първи път.

Нямаше ги в кухненския шкаф, затова отидох да ги потърся в секцията в хола. Отварях едно по едно чекмеджетата и се натъкнах на огромна купчина снимки. На всички беше Кирил с млада жена, която поразително приличаше на мен, може би само идея по-ниска и леко закръглена, което й придаваше особен сексапил. Приликата беше очевидна, но но само външно.

В каквато и поза да бяха застанали двамата, от нея струеше самочувствието на жена, която си знае цената, а вулгарно разтворените й устните издаваха богат сексуален опит. С две думи – мадамата спокойно можеше да мине за реклама на разбивачка на мъжки сърца от корица на лъскава списание.

Много от случващото се между нас с Кирил започна да ми се изяснява, но исках да го чуя от него, затова грабнах няколко снимки, отидох в спалнята и вместо „Добро утро“, тихо настоях: „Разкажи ми за нея!“ Имах чувството, че посрещна думите ми с облекчение.

Също както грешният отива да се изповядва в църквата. Казвала се Жана и била любовта на живота му още от ученичка. Дива, непредсказуема, своенравна, безпардонна, себична, егоистка, мислеща само за себе си и своите желания. Но невероятна като жена и сексапил!

Две години живели заедно, никога нищо не му обещала, накрая му оставила бележка, че заминава за Италия, за да се омъжи за богат, стар и грозен вдовец. Точно така пишело?!

Докато говореше, Кирил нито веднъж не ме погледна. Беше все още в леглото, подпрял се на лакят, очите му търсеха опора в килима на пода. Значи това била горчивата истина: той не беше влюбен в мен, а в жената, която го бе изоставила. И която никога повече нямаше да види.

Толкова ми се искаше не само заради мен, но и заради него да се получеха нещата между нас, но искрено и истински. Жал ми беше, че не виждаше моите личностни качества и достойнства, а се бе подвел по външната прилика с жената, която се е отнесла с него като с парцал.

Казах му това през сълзи, очаквайки възражения или поне опит да ми докаже, че не е така, че ме обича заради самата мен. Но той просто мълчеше.

Само за момент се изкуших да седна до него на леглото, да докосна страните му и да привлека устните му към своите. Сигурно близостта ни и сексуалното привличане можеха да заместят онова, което наричаме любов. Но какво щяхме да спечелим от това?

След откровенията на Кирил дори и сексът ни вече нямаше да е същият. И двамата знаехме, че магията беше изчезнала. Макар да бях на сантиметри от него, се почувствах адски самотна. Защото докато говореше за Жана, в гласа му усещах, че не бях жената, която бе обичал и никога нямаше да бъда. „Тръгвам си… – казах глухо.

Тялото ми крещеше да реагирам, но но вътрешният ми глас заповядваше да проявя разум. И двамата бяхме наясно за причината. Все пак не издържах и тихо попитах: „Всъщност, знаеше ли Жана каква късметлийка е била?“ И тъй като не получих отговор, добавих: „Била е голяма късметлийка… И ако не го е осъзнавала, не си струва да скърбиш за нея…“

Вече плачех на глас, преди да затворя вратата след себе си, но той не дойде да ме задържи или поне утеши.

Самият той имаше нужда от утеха, но знаех, че я очаква от другата, не и от мен. Не помня чия е тази мисъл, някъде съм я прочела, но вчера изплува в главата ми: „Не е важна целта, а какво научаваш по пътя към нея!“

Моята цел, след като срещнах Кирил бе, да създадем заедно щастливо семейство и да се обичаме до края на живота си. За съжаление, не се получи. Но онова, което научих след раздялата ни, ще ми бъде от полза оттук нататък. А то е, че никога не бива да изменям на себе си, за да се харесам на човека до мен, а да бъда това, което съм!

Такъв компромис не бива да се прави дори и в името на любовта. Силно вярвам, че рано или късно ще открия мъжа, който ще ме оцени.