Наташа Кондич от Нови Сад сподели във Facebook историята на една лекарка от Сърбия, която разплака мнозина и изобразява тъжната истина в страната.

Емоционалната история ще ни напомни, че ни трябва малко късмет и че трябва да ценим това, което имаме, въпреки че нямаме много.

Историята на докторката я предаваме без съкращения:

Влизам в родилното. На родилната маса младо момиче, което е на 20-ина години, слабо, с тъмни кръгове под очите. Акушерката дойде и ми каза: Жената е с откритие шест сантиметра. Терминът на раждането е края на следващия месец, а бебето й още е дребно.

„Как се казваш“, питам жената

„Милица“, казва тя

„Откъде си“, продължи с въпросите.

„От тук“, казва: „тук се омъжих“.

„Добре Милица, защо си толкова слаба? Ядеш ли ти изобщо „, питам

„Да отговаря накратко. Добре ям. Знаете ли докторке, моят мъж работи и печели, не пие. Добър е. Всеки ден имаме хляб и нещо за ядене. Добре живея, не съжалявам „, разказва.

Започвам да се смразявам …

Осъзнавам, че е искрена. Да, това е наистина така. Тя наистина яде само веднъж на ден и си мисли, че всичко е наред.
Милица, имаш ли брат или сестра „, питам.

„Само сестра, но тя е в приемно семейство. Мама почина, тако ми работи по цял ден и не се виждаме често. А бях добре, чистех, готвех. Ходя на пазара и събирам това, което хвърлят продавачите. А хвърлят добра храна. Казва баща ми, Милица намерих ти мъж. И ми го доведе. Вика ми, иди дете с него, ще ти бъде по-добре с него, отколкото тук. И така се омъжих“, разказва.

„И добър ли е мъжът ти?“, се опитвам да разбера.

„Добър е“, проговори и продължава да мълчи. Само гримасата на лицето показваше, че я нарани. Млада жена, която е приела реалността, бременна, която не знае какво е право на избор, мъртва в безсилието да променя нещо.

Акушерката ми носи нейния кръвен анализ. Разглеждам документа и ми спира буца в гърлото. Тежка анемия, хипопротеинемия.

„Знаеш ли, продължава … Това е момиче. Ще се нарича Ангела. Се съм прал и заповядали, мълчеше наистина съвместно нови. И пелени имам, и пелени. А, не се ядосвате мисалм че ще се напрегната

„Изразителна си Милица“, и казвам и аз виждам в бабата. Всички мълчим. Нямаме думи. А от вътре не стяга, боли …

Нека Милица, най-силно, което може, изразителна. Милица чува, нейното слабо тяло дава цялата сила и тя се роди. Бебето е слабо, но е хубаво, плаче.

„Скъпа, мама те посрещна. Скъпа, дай те ми да те целуна „, казва.

Взема я в прегръдка, целува я и плаче от щастие.

„Скъпа ти си ми единствена. Колко тежи доктроке „, пита

„Ей сега ще проверим Милица“, казвам. Бебето тежи 2200 грама.

„Хубава е, наистина е красива“.

Моля акушерката да донесе нещата, за да я облечем. Отива в припремната стая и носи найлонова чанта, обикновена и в нея една стара нощница, една торба с тампони и сапун.

„Милица, да не си гладна или жадна?“

„Не, ще ям по-късно. Не се притеснявайте, не ми трябва много „И за първи път Милица се усмихва.

Като излязох от родилното, ме чакаше един нисък човек.

„Аз съм мъжът на Милица. Дали Милица добре? „

„Да“, и го виждам. Износена тениска, но чиста, голям анцуг и скъсани маратонки. Ръцете груби, с рани. „Всичко е наред, роди и бебето е добре“ му съобщих. Скача от щастие.

„Моля, дайте го на Милица“, казва и ми дава малка кутия с бисквити и сок. „Нека яде, трябва да кърми, а аз ще дойда утре“. Аз трябва да си отивам, имам работа …

Отивам си, пълна с тъга. Това е реалността около мен. На другия ден отивам на визитация. Мирише на сапун, измила си косата и облякла старата нощница, която е чиста.

Разбира накъде гледам, гледа ме в очите и казва.

„Всичко са ми донесли, гледайте „, казва и показва на масичката до леглото. Сокове, храна, шоколади.

„Дадоха ми, не взех .. и казвам Милица яж, ти каква си слаба, ние сме дебели.

Фалшиво се усмихвам и гледам около себе си. Тези прекрасни жени от стаята разбрали, че има нужда от помощ и ѝ донесли храна, без да я обидят в нито един момент.

„Благодаря, благодаря …“ казва Милица.

Гледам я и мисля. Колко наистина е необходимо да бъдеш щастлив? Наистина не знам …

Източник: zajenata.bg