„Щастливо разведена съм!“, бяха първите думи на дамата, чиято история предстои да научим. Жена, която е предпочела да изживее живота си сама, вместо както се казва „зле придружена“. Намерила е смелостта да каже „Стоп“ на брака си. Намерила е силите да продължи… и е успяла!

Това е моята версия, започна своя разказ Диана. Монетата винаги има две страни и ще се опитам да бъда максимално обективна, въпреки че всеки вижда нещата през своя поглед…

С бившия ми съпруг се запознахме през първата година в гимназията. По телефона. Беше набрал грешно номера ми и разменихме няколко изречения, докато се разберем, че не съм аз човекът, когото търси. Случката развесели и двама ни.
Обади ми се след няколко дни, аз вече бях забравила за него. В следващата една година говорехме само по телефона. С часове. Разговаряхме за книгите, които сме прочели, обсъждахме главните герои и разисквахме различни теми. И двамата четяхме много и живеехме в света на идеалите.

Първа поисках да се срещнем. След толкова време и разговори исках най-после да видя човека, с когото разговарям. Той се шегуваше, че може да не го харесам на живо, но в крайна сметка си уговорихме среща. Видяхме се за първи път на един концерт. Харесахме се и оттогава започнахме да излизаме заедно. Разхождахме се, разговаряхме, влюбени, щастливи… Така неусетно завършихме гимназиите, след което него го приеха в Морско училище, а мен във ВИНС. Срещите ни станаха твърде редки, по време на свиждане или когато го пуснат в отпуск за два дни.

Забременях, когато и двамата бяхме във втори курс. Съобщих му новината по телефона, тъй като бях твърде развълнувана, за да чакам следващото свиждане. Това го шокира. Започна да ми обяснява как пред него стои кариерата и мечтата му да стане главен механик, че не може да поеме тази отговорност на този етап. Реакцията му на свой ред шокира мен и самата аз се изненадах от себе си, когато се чух да казвам: “Добре, ще се оправям сама”. Бях възпитана, че абортът е нещо много лошо, страхувах се да не си навредя и реших, че е по-безопасно да задържа детето. Това тогава беше немислимо – самотна майка с дете. Срам, позор, ужас…, но в онзи момент изобщо не мислех за тези неща.

След два дни бащата на детето, което бях заченала, се обади. Каза, че е размислил и че ще бъдем заедно в това.

Оженихме се и така започна един брак, в който от самото начало бях сама. Той беше в Морско училище и се прибираше два пъти в месеца, а аз по традиция трябваше да отида да живея при неговите родители. Откъсването от средата ми беше един малък кошмар за мен, но нямаше начин да се противопоставя на това. Ходех на лекции в университета до последно. Синът ни се роди по време на една от изпитните ми сесии.
Предстоеше ни да отгледаме нашето дете. Оказа се, че и в това бях сама, дори и в моментите, когато привидно беше у дома.

Тогава започнаха и първите разминавания между очакванията ми и действителността в брака. От романтиката по срещите и разговорите за книги не беше останала и следа. Затрупаха ни битовизмите.

Съществена се оказа и ролята на семейния модел, който всеки попива от своите родители. В случая мъжът ми беше единствен син и беше отглеждан с особено внимание. Той не можеше дори да си свари яйце. За всичко в дома се грижеше свекърва ми. Вървеше буквално след всички, оправяше им леглата, тупаше килими, правеше зимнина, мъкнеше дърва, чистеше, готвеше… всичко! Основната роля  на свекъра ми беше да бъде мъж! Към него изпитвам много топли чувства до ден днешен, но той се връщаше от работа, вдигаше си краката на табуретката, вземаше вестника и си пускаше телевизора. Докато свекърва ми в това време, която също се беше прибрала от работа, вършеше останалото.

Съпругът ми очакваше същото и от мен. Казваше ми, че не е добре да работя и ако толкова искам, трябва да си намеря работа до 17 ч., за да може след това да си гледам домакинството.

В малкото дни, в които излизаше в отпуск, сядаше при родителите си, гледаше телевизия и чакаше да си свърша „майчинските“ задължения, за да му обърна внимание. Това че имаме дете изобщо не го интересуваше. Само поглеждаше, докато го кърмя, и отиваше в другата стая. Нито беше мъжът, в когото се бях влюбила, нито ми обръщаше внимание, нито получавах тази обич, която получавах преди брака ни и ми беше много тежко. Страдах. Тогава нямаше памперси, перях по цял ден пелени. Дните ми минаваха в пране, простиране, гладене, кърмене, смяна на пелени… и всичко това в един неспирен цикъл.

Бях на 21 г., живеех при чужди хора, без мъжът ми да е до мен, с малко бебе, разбираемо ме връхлетя и следродилна депресия. Не виждах абсолютно никаква светлина в дните пред мен.

Издържах по този начин две години и заявих, че излизам с детето на квартира. Взех парите, които бяхме събрали от сватбата, и намерих една боксониера, която беше в близост до родителите ми. След като така и така съм сама, исках поне да се върна в моята среда, където имам близки и приятели, които да ми помагат. По същото време, наред с всичко останало, продължавах да уча, за да завърша образованието си, хващах се на каква ли не работа, за да си помагаме финансово…, а съпругът ми все повтаряше: „Лесно ти е на теб!“.

Минаха студентските ни години, завършихме и двамата и той тръгна да пътува. Единствената разлика беше, че вече не беше в Морско училище, а по корабите.
Беше издигнал парите в култ и само смяташе и пресмяташе колко долара има. Моментите, в които показваше мило отношение, бяха, когато иска близост и докато отсъстваше. Тогава ми пишеше любовни писма, в които казваше колко ме обича и колко съжалява за неспирните си критики към мен. Но никога не ми го каза в очите.
Когато беше у дома искаше да ме вижда около себе си и по възможност в кухнята или с парцала. Не желаеше да работя. Не обичаше да излизам без него дори когато съм с детето и с приятелки. Не разбираше защо ми трябват пари и вечно имахме скандали за това.

А аз тогава така ги разбирах нещата, че правех всичко за него. Дори не съм се оплаквала. Чаках го да се върне от плаване. Приготвях празнична вечеря. Посрещах го винаги на пристанището. Качвала съм се на кораба, когато е на рейд. И в бури съм се катерила по едни въжени трапове, само и само да съм там.

За първи път нещо в мен безвъзвратно се пречупи, когато ми посегна. Спорехме за нещо и той ме удари силно през лицето. Тогава взех сина ни и се прибрах при родителите си. В следващите няколко дни ми се моли и обещава, че това няма да се повтори. В името на семейството ни се прибрах обратно.

Година преди развода мъжът ми беше на плаване и се разбрахме да отида при него за около месец. Това беше първото ми отиване на кораб в чужбина и както се оказа последно. Трябваше да пътувам до София, оттам до Мароко. Пристигнах през нощта и чаках следващия ден, за да ме вземе агент от летището и да ме закара до порта. Там отново трябваше да изчакам пет часа, докато пристигне корабът. Товарно пристанище, прах и мръсотия, но това беше без значение за мен, защото тръпнех в очакване да видя съпруга си след 4-месечна раздяла.

Корабът пристигна, качих се и се оказа, че той… спи! Попитаха ме дали да го събудят. Дори сега не мога да опиша огорчението, което изпитах в онзи момент… Тогава всъщност разбрах без никакво съмнение, че на човека му е все едно. 

А финалните акорди дойдоха няколко месеца по-късно. Отново имахме спор. Миех чиниите след вечеря, когато дойде до мен и отново ми удари шамар. В онзи момент вече усетих с цялото си същество, че този човек ми е чужд и аз вече не го обичам. Вероятно го е видял в очите ми, защото за първи път започна да се извинява, да плаче и да ме моли за прошка. Грам не ме трогна. Толкова бях преглъщала през всичките тези години, че вече нямаше останало място в мен за повече. Знаех, че това е краят и заявих, че се развеждам.

Нямах представа как ще се справям сама, но бях сигурна, че нямаше начин да продължим да бъдем заедно.

Подкрепа за развода не получих отникъде. Родителите ми мислеха, че за мен е добре да бъда омъжена за моряк и да съм материално осигурена. Те, разбира се, не знаеха какво се случва  у дома. Защото, когато се затворят вратите, всички отвън могат само да предполагат какво се случва вътре.

Приятелите ми също не ме подкрепиха, защото за тях той беше клоунът на компанията. „Такъв хубав човек“, какво може да му има, че да искам да се разведа. На никого не му правеше впечатление как се подиграва с мен и как непрекъснато ме критикува.

Разбрахме се уж за цивилизован развод и уговорихме помежду си издръжка, която ще е необходима за отглеждането на сина ни. Няколко месеца по-късно, явно посъветван от свои приятели, промени решението си и започна да плаща минималната сума, която беше определил съда. Аз нямах пари за адвокат и в съда се явих сама, а той беше платил подобаващо, за да ме остави без нищо. Няколко дни след развода дойде пред офиса, в който работех, и взе колата ми, без да ми се обади. Излязох от работа и установих, че съм останала и без нея.

Тоалетната хартия, пусната във водата, има по-голяма трайност от неговата честна дума спрямо мен. 

Не след дълго ми заяви, че е редно за разходите около детето колкото дава той, толкова да давам и аз. Въпреки че моята и неговата заплата бяха на практика несъпоставими. Синът ни не искаше да ходи при него, защото почти не го познаваше. Той се държеше по същия начин и с него, караше го да се чувства неспособен.

Започнах от нулата и се справих въпреки всичко. С детето живеехме с колкото имаме. Нямах и кола. Лишавахме се почти от всичко. Нямах пари за ремонт, когато нещо се повреди у дома… Спомням си как веднъж плаках цяла нощ от безпомощност. На сутринта си казах, че това ще е последният път, в който плача, и че нещата трябва да се оправят едно по едно. Не е задължително всичко да бъде в ред и си обещах да спра да се тормозя. Стъпка по стъпка всичко се подрежда.
Така правя и сега. Не се паникьосвам. Синът ни вече е достатъчно голям и се справя сам. Аз живея на квартира. Работя, спестявам, купих си малка икономична кола, пътувам… Чувствам се свободна като птичка. 

Семейството е нещо много хубаво, но с правилния човек. С човека, с когото ти е хубаво и приятно, дори да си помълчите. Човекът, който те цени повече от парите и вещите, който те кара да се усмихваш, дава ти възможност да дишаш свободно, споделя мечтите ти…

Иначе… не си струва усилията.

Източник: Черно море