Тази неделя имах непланиран малък сблъсък с десетина афгански ислямисти, дошли в България с маските на „бежанци“, и осъзнах колко много сме уязвими срещу потенциален терористичен атентат. Пътувах в автобус 413 на Софийския градския транспорт. Стоях прав до втората врата.

На една от спирките видях десетина мургави младежи, облечени с джинси, якета и раници. Единият от тях беше негър. Автобусът спря и отвори вратите си. Ислямистите се разделиха на две групи. Петима влязоха през първата врата, а другите петима – през задната.Организираната им тактика и съмнително поведение предизвика единствено моето внимание. Може би заради 25-годишния ми опит в антитероризма. Другите пътници (повечето млади момчета и момичета от Студентски град) зяпаха в телефоните си и през прозорците. Завъртях се така, че да държа под поглед и двете групички „бежанци“. Петицата при предната врата стояха кротко. Само нервно оглеждаха пътниците с бързи погледи. Аз скришом опипах пистолета си под якето.Имах 17 патрона в пълнителя. При нужда можех да натръшкам и десетимата за секунди. Втората групичка се скупчи около две български момичета, които стояха прави по средата на автобуса, и започнаха да ги закачат с ръце и с подигравателни викове.

Разбрах, че са афганци по езика им Пущу. Точно до момичетата стояха двама възрастни охранители с черни униформи с надпис „Security“. Те носеха пистолети. Очаквах, че те ще направят нещо, за да защитят нашите момичета, но охранителите гузно подвиха опашки и се преместиха в близост до мен. В автобуса имаше още тридесетина млади мъже, но всички мълчаха страхливо и гледаха встрани.

Едно от момичетата извика:

– „Оставете ни на мира! Айде, изчезвайте оттук!“

, но ислямистите посрещнаха думите й с подигравателен смях. Усетих, че адреналинът ми нахлува в мозъка и тръгнах към петимата афганци. Избрах си най-едрия от тях. Силно го блъснах в гърдите и респектиращо изръмжах на английски:

– What is your problem? (Какъв ви е проблема?)

„Бежанецът“ показа предизвикателна смелост и се опита да ми отвърне със с ъщото.Посегна да ме блъсне в гърдите с дясната си ръка. Улових му дланта и му усуках китката с „коте-гаеши“. Ключът го принуди да клекне на колене и мургавото му лице почервеня от гняв. Държах го с лявата си ръка, а с дясната улових ръкохватката на пистолета си, без да го вадя от кобура.Очаквах другите петима да ме атакуват в гръб, но всички стояха на място.

Аз отново изръмжах:

– Do you have any problem? (Имаш ли някакъв проблем?)

Едрият афганец смотолеви:

– No, no problem. (Не, няма проблем)

Пуснах го и отстъпих назад. За секунди ислямистите си намериха места, извадиха скъпи смартфони и започнаха да се ровят кротко из тях, поглеждайки ме изпод вежди.Високият ислямист отстъпи назад, заплашително прокара изпънат показалец пред гърлото си в знак, че ще ме заколи, и процеди през зъби:

– Soon we will see again. (Пак ще се видим скоро)

Спокойно свих рамене, макар че сърцето ми биеше като полудяло от адреналина, и отвърнах:

– I’ll wait. (Ще чакам)

Върнах се на мястото си и след минути слязох на моята спирка. Замислих се дали тези ислямисти не тренираха нещо. В раниците си можеха да носят взривни устройства или огнестрелно оръжие.Можеха да извадят ножове и за минута да изколят всички в автобуса. Може би се вманиачавам, но опитът ми ме е направил такъв. Афганците са обучени убийци.

А, нашата политическа власт им дава статут на бежанци и им позволява да се разхождат свободно из нашите улици. Никой не ги контролира.Позволява им се неограничен достъп до публични места, включително и градския транспорт. Кой може да гарантира, че те са проверени и безобидни?

Но, най-много ме възмути страха, бездушието и пасивността на българските мъже.Тези ислямисти можеха да изнасилят двете момичета насред автобуса и никой нямаше да им се притече на помощ.Можеше някой от „бежанците“ да ме наръга с нож в гърба.Нито един от българските мъже не застана до мен. Всички мълчаха и се спотайваха, като плъхове.