Всеки ден го виждам да стои пред пекарната. Освен в дните, когато вали дъжд.

Тогава, като сянка, се крие под козирката и подава ръка за милостиня на случайни минувачи. Някои го игнорират, но той не се сърди на никой. Понякога го виждам на гробищата, на студа и снега.

Той е от онези, които чакат опечаленото семейство да прелее гроба с ракия и когато достатъчно се отдалечат, взима бутилката и отпива голяма глътка, за да затопли скованото си тяло. После отпива още една за “Бог да прости”, и оставя шишето на мястото му.

Някой ми спомена, че е около 60 годишен, но според мен е поне с 10 години по-възрастен. Косата му е гъста и лепкава, лицето – сиво и набръчкано, а очите му са кървави. Веднъж го попитах: ” Искаш ли 20 лв?”. А той с раздразнение ми отговори: “Разбира се”. Коленичих до него, погледнах кутията и побързах да отбележа: ” Днес май не ти върви особено. Събрал си колкото за една кифла.”

Просякът ме погледна и с лека досада каза: ” Нямам нужда от много. Богат е този, не който има много, а този, който се задоволява с малко. Това го прочетох в една книга. Преди години имах голяма библиотека. Простираше се на три стени. Четях вечер, когато всички заспиваха.

Обичах Достоевски, Чехов, Тургенев. Обичах си и терасата, къщата, овощната градина и всички вишни, които засадих. Жена ми правеше най-добрия сок от вишни. Но една нощ всичко изгоря. И книгите, и мебелите, и къщата. И моят живот. Останаха ми само спомените… онези, които идват нощем, когато хората спят. В пожара загинаха синът ми и жена ми.

Понякога се мразя, че съм толкова слаб човек. По-лесно ми е да прося, отколкото да работя. Позволих на страха и скръбта да ме унищожат. Ненавиждах не само живота си, а и Бог. Ето затова съм на улицата, гладен, пиян, изпокъсан и вечно тъжен. Днес събрах 30 лв… точно на толкова години е бил Исус, когато са го разпнали. Не искам да започвам живота си отново. И така ми е добре.

Тук, на улицата, осъзнах, че колкото по-малко имам, толкова по-малко мога да загубя. И тогава болката става по-слаба. Страхувам се, че отново ще загубя онова, което съм създал. Наблюдавам и слушам хората. Ядосват се за глупави неща. Трябва ли всеки да има моята съдба, за да осъзнае колко малко е нужно, за да бъде спокоен? Парче хляб, удобна пейка, сух картон и хубаво време. И все пак, ако някой ви подари топла дума и искрена усмивка, това ще сгрее сърцето ви.”

Когато просякът свърши монолога си, на лицето му грееше нежна усмивка. Трогната от изповедта му, сложих ръка на рамото му и попитах: ” Мога ли да ви помогна по някакъв начин …” През скъсаното му яке усетих колко слабо и немощно е тялото му. Наранено, проядено от скръб.

” Няма как да ми помогнете, г-жо. Това е моят избор. Не искам да живея различно. Да, аз съм просяк, но дълбоко в себе си все още съм онзи джентълмен, който някога отдавна обичаше да се бръсне, къпе и да чете вечер Достоевски. Не съм загубил себе си, а това е най-важното.”

Просякът се изправи и застана на слабите си крака. А после, съвсем неочаквано, се наведе и като истински джентълмен ми целуна ръка, усмихна се и с кутията подмишница изчезна зад ъгъла.