Женската тревога

Слънчева зимна неделя. Снощи бяхме на купон и сега ще мързелуваме. Аз ще гледам мачове, тя ще си чете.

Направила ми е салатка и картофи на фурна с карначета. Щастието е съвсем просто нещо. Кихвам. Любимата ме гледа въпросително. „Болен ли си?” „Не.” „Отивам да си легна, ако има нещо, ме извикай.” „Добре.”

Пийвам си сладко, бода от шопската, но знам, че повече не трябва да кихам, защото цялата ѝ грижовност ще се стовари връз мен. Няколко пъти едвам се удържам. Всичко преминава. Наливам си – двете ми ръце са заети… и тогава така силно кихвам, че с дъното на бутилката чупя чинията, а чашата правя на сол върху мраморната маса.

Сякаш чакаше зад вратата. „Настинало си, меченце.” „ Не съм, ма, просто кихавица.” „Сега ще ти помогна, ти само си стой.” Действа по система – първо ме покрива, както съм седнал на дивана, с одеяло и китеник. После ми прави чай от грудка. Накрая натъпква с крак котката Ивелина някъде между мен и дебелите завивки. Добичето едвам мърда, безропотно приело ролята на жива печка (изкарвам устата ѝ да може да диша понякога).

Отстрани сигурно изглеждаме странно целите зачулени, а тук-там се подава по някое око – животинско или човешко. Чаят ми е подправен с мокро говно от делфин – много било полезно срещу кашлица. Любимата носи духалката и я държи точно срещу лицето ми. Седи до мен и ме гледа, а тревогата е напълнила големите сивозелени сини очи. Зачервявам се от горещия въздух. Пипа челото ми. „Имаш температура.” А не, ве… остана и да нямам. Вади термометъра изпод мишницата ми – 60 градуса без малко. Получавам „Парацетамол”, фервексове, здравословна китайска отвара от пресован маймунски гъз, както и лековита супа с три вида клоака.

Така съм се изпотил, че котката ме напуска. Седи пред вратата цялата мокра, а от погледа ѝ разбирам, че на драго сърце би емигрирала в Сирия. Краката ми попадат в гореща вода – сякаш се готвят. Ноктите се набръчкват, космите падат. Така не може повече… ще отхвърля игото, ще се изправя гордо срещу тиранията на грижовността. Излизам от легена, мятам всички боклуци, с които съм завит и си отварям весело една ледена бира. Момичето ми стои по средата на стаята. Прилича на сираче. Маха се оттатък. Хората рядко осъзнават, когато им правят добро… но винаги са страхливо нащрек, ако мислят, че им се вреди. Разбирам… идиот съм.

Много човешки същества няма кой да ги погледне изобщо. Ще се извиня по единствения възможен за мен начин – чрез размножаване. Влизам в леговището ѝ с характерната си походка на Джон Гришам. Гледа ме сърдито – „Миришеш на пръч.” „Но си нося пръчката.” Усмихва се, а аз се търкулвам при нея. Събличам ѝ блузката. Цялата е в красиви органи и ребра…

Никола Крумов

Следвайте ни в социалните медии