На екрана на компютъра греят десетки отворени табове. Наченати статии, недовършени имейли, power point-ът с презентацията за следобеда, календарите на цялото семейство, skype чатове с колеги, Facebook фийдът, оферти от хотели в Гърция, онзи доклад от 156 страници, който кой изобщо чете. Бойното поле на един изтощен ум. И докато допиваш шестнайстото отдавна изстинало кафе, стомахът ти крещи за помощ, телефонът ти изпраща breaking news от другия край на света, напомня ти, че си на зъболекар от 6 и три приятелки имат рожден ден, трябва някак си да минеш и през този ден, защото утре… ами утре ще е същото.
„Има едно ниво на умората, в което дори не забелязваш, че си уморен, защото вече не си спомняш как се чувства човек, когато не е уморен“, пише една от най-влиятелните жени в медийния бизнес – Ариана Хъфингтън, която дълго време практикува спорта разтегляне на денонощието. Докато един ден не се сгромолясва на пода, осъзнава, че е преминала като сомнамбул през живота си и днес адвокатства за здравия сън в новата си книга „Революцията на съня“.
Ако напишете в Google на английски език „защо съм“, търсачката любезно предлага да завърши фразата с „уморен“, изхождайки от това кое е най-честото търсене на хората. (Aко го напишете на български език, излиза „защо съм сама“, но това е друга тема.) Както казва Хъфингтън, в тези три думи е уловен „екзистенциалният вик на модерното време“. Препускаме през живота си, спим малко, храним се лошо, преяждаме с информация и чувството, че не успяваме да си поемем въздух, за да отсеем важното от всичко останало, се е наместило трайно във всекидневието ни. Срещнахме трима души, които в професионалните си роли се борят с отпечатъците, които този ритъм на живот оставя върху телата и душите ни. Попитахме ги защо сме толкова уморени, какво крием под шлифера на цялото това бързане и как да се научим да изключваме.
За къде бързаме
Американският изследовател Робърт Ливайн, който се занимава със социология на времето, опитва да изчисли точно колко бързо живеем. Екипът му провежда серия от експерименти в около тридесет града по света, измерва с каква скорост се движат пешеходците в центъра на населеното място, засича колко време отнема да се извърши проста търговска операция и записва точността на градските часовници в бизнес зоната. Открива, че местата с по-бърз ритъм на живот имат по-силна икономика (изчислена по БВП, средна покупателна способност и брой калории, средно приети на ден – бел. авт.). И че в по-бързите градове хората са по-склонни да пушат, по-вероятно е да страдат от коронарни заболявания на сърцето и е по-малко вероятно да помогнат на изпаднал в беда непознат.
Германският социолог Хартмут Роза пък говори за цели три измерения на социалното ускоряване. Първото е в технологиите, транспорта, комуникациите и производството – непрекъснатото движение на стоки, продукти и услуги. Второто е в ускоряването на социалната промяна – светът вече не остава един и същ за продължително време. Помислете само колко военни конфликти се водят в този момент някъде по света. И третото е ускорението в личния ни живот – усещането, че времето постоянно не ни стига. Между тези три измерения, казва проф.Роза, има логическа връзка.
Проблемът на цялото това бързане е, че рядко сме „на една честота“ с хората, местата, случките около нас. Работните срещи се провалят, защото в жонглирането с теми и проблеми никой няма търпението да изслуша другия. Общуването с приятелите, с децата, с възрастните ни родители е тежко и трудно, защото вниманието ни никога не е изцяло в разговора, в човека отсреща. Не успяваме да усетим или да се свържем с местата, които посещаваме, защото бързаме към следващите. Не се радваме на постиженията си, защото все има нещо по-голямо и по-важно, което преследваме.
„Скоростта е опасна, когато води до отчуждение. Цялото това бързане не ни дава възможност да преживяваме света в пълнота“, обясни в интервю за „Капитал“ преди време проф. Хартмут Роза. „Това естествено води в някакъв момент до депресия, от каквато днес страдат много хора. Светът ти се струва все по-мъртъв, защото твоето съзнание не резонира с него.“
Социален джетлег
През 2006 г. германският учен Тил Рьонеберг измисля термин за това състояние – социален джетлег (от англ. jet lag – психологическото състояние на смущение в циркадния ритъм, когато изминаваме огромни разстояния със самолет и преминаваме от една часова зона в друга – бел. ред.), или разминаването между биологическия ни часовник и социалния ни живот. Когато непрекъснато променяме времето, в което спим и се събуждаме, в което се храним и почиваме, чупим синхрона, в който големият часовник на тялото ни се свързва с всички останали по-малки.
„Умората всъщност е хубаво нещо“, казва Венета Христова, която е терапевт в магазина за чиста козметика и масажи „Шипка“. „Тя е бутонът, който светва, за да ни каже, че е време да спрем. Ако сме наблюдателни и следим тялото си, ще отчетем този сигнал и ще намерим начин да го преборим. Но ако не го направим, умората се натрупва и в един момент просто я игнорираме“, продължава тя. Всички клиенти, които са легнали на масажната й маса през деня, признават, че се чувстват постоянно изморени, а в навечерието на празниците това състояние като че ли е най-непоносимо.
Венета Христова може да говори дълго и увлекателно за биохимичните процеси, които протичат в тялото ни, кои вещества изчерпваме и как успяваме да разцентроваме софтуера си – нервната и ендокринната система, но й прави впечатление, че повечето хора не правят разлика между депресия, умора и стрес, които макар и с много общи симптоми всъщност са различни състояния. Това, което най-често й се налага да бори в уморените гърбове, изтръпналите крайници и оплетените мускули на хората, е стрес, зле управлявано време и натрупани негативни емоции от външната среда.
