Пише ви една жена на 52 г. Живея в малък град сама със своите четири котки и с кучето си.

Нямам семей­ство, нямам деца. Често чу­вам хората да говорят зад гърба ми, че не съм в ред, щом съм избрала да деля къщата си с толкова живот­ни, а не с мъж.

Други напра­во са ме укорявали в очите, че не съм осиновила дете. Поне да имало на кого да оставя апартамента си и да давам любовта и парите си на него, а не на безсловес­ните твари, на които слугу­вам.

Отдавна съм се отказала да споря с всички. Подми­навам забележките им с ус­мивка и не ги коментирам. Има ли смисъл да обясня­вам, че за съжаление изгу­бих доверието си в хората. И как няма, като първият ми съпруг беше пияница и ме пребиваше.

Вторият пък си вееше байрака и нямаше фуста в града ни, която да не се е опитал да изчука. А аз как се чувствам, имам ли нужда от нещо – не го инте­ресуваше изобщо. Затова трети не потърсих. Взех си коте и куче, после още три котета.

Животинките са моите дечица. Грижа се за тях, говоря им и съм сигурна, че ме разбират. Когато бях болна от грип през зимата, кучето лежеше в краката ми, а котенцата на гърдите и до главата ми.

Сигурна съм, че те ми помогнаха да се излекувам и да се възста­новя по-бързо. На любовта ми отвръщат с любов и ко­гато съм тъжна или плача, се гушват в мен и ближат сълзите ми, сякаш ми каз­ват: „Не плачи, не си стру­ва, усмихни се, така те оби­чаме!“

Може и вие да ме помис­лите за луда, но с чисто сърце ви казвам: обичам четириногите си приятели повече, отколкото някога съм обичала човек, защото знам, че те са искрени в любовта си към мен и нико­га няма да ме предадат.

Блага

Източник: Po-krasivi.net