Вчера в италианския град Челе ди Булгерия бе открит първият паметник на български владетел извън България.
Паметникът е издигнат в чест на хан Алцек – един от синовете на хан Кубрат, които въпреки заръките на своя баща се разделят и всеки поема по своя път. Българите предвождани от Алцек се насочват към Централна Европа. След множество премеждия и битки с авари и франки, оцелелите българи предвождани от Алцек достигнали до Лангобардското кралство. Там крал Гримуалд I (662-667 година) им позволил да се заселят в неговите земи. Той дори дал на хан Алцек титлата гасталд* (управляващ административен кръг). По-късно българите се преселват на юг в областта Кампания (Южна Италия). Там се намира и градчето Челе ди Булгария, в което днес благодарение на фондация „Трежър”, български център „Просветление” и бългаският посланик Марин Райков е издигнат паметник на хан Алцек.
Но какво символизира този паметник?
Хан Алцек е една от българските исторически личности, за които се знае много малко… Той не e основал още една българска държава на три морета, а управлението му не е наречено „Златен век”. „Бай Ганьо” би се запитал „За какво му правят паметник на този пък?! Какво толкова е постигнал?” Отговорът на този въпрос се състои в една дума – традиция !
С изграждането на този паметник хан Алцек се превръща в символ на българската традиция в Италия. Традиция, която е призната и от местните. Показва, че българската общност на Апенините е жива и има свое, българско самосъзнание. Множеството географски понятия производни на България, говорят за традиция и история, устояли през вековете. Но най-вече за мен паметникът на хан Алцек е знак, че българската общност в Италия помни своите корени и милее за своята Родина.
Ще кажете, че до тук текстът ми няма нищо общо със заглавието. Напротив…
Точно на същия ден преди една година (8 юни 2015 година) бе открит паметникът на цар Самуил в София.
Но какво се случи с този паметник и в символ на какво се превърна той? – Определено не беше традиция. Защото още седмица преди да бъде открит, сякаш по сигнал започна да се излива яростна критика срещу монумента на цар Самуил и неговият създател… Веднага се намериха „специалисти” и „историци”, които да изтъкнат „кусури”: „Защо държал меч?”, „Короната била унгарска”, „Ризницата не била от X век”,”Размерите били мегаломански”, „Как можело да му светят очите?”, „Защо бил с наведена глава?” и още много, много други нихилистични критики и забележчици. Които за наше огромно съжаление постигнаха своята цел.
Обществото се раздели (!) на защитници и критици. Разрази се спор, който бе отразен преподробно от всички български медии. И в крайна сметка откриването на този Български паметник, в памет на навършените 1000 години от гибелта на този велик български владетел изгуби своята тържественост. А самият паметник и до ден днешен е обект на присмех..
Днес една година по-късно се чудя…: Как не се намери един „специалист” в Италия, който да каже „Защо Алцек е без корона?” или „Защо не му светят очите?” или някоя друга „изтънчена” критика? Явно тези италианци и въобще българите там са много „изгубени”. Няма ли поне един „специалист” да каже „Как може хан без корона!? Какво безхаберие! Ей за това тая държава няма да се оправи!”.
Но все пак може би тези събития говорят за една наша черта (традиция?), която Пенчо Славейков е открил още преди повече от век:
„И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…”
А ако днес случайно българските медийни „гиганти“ не споменат нищо за паметника на хан Алцек издигнат от българите в Челе ди Булгария не се учудвайте: За българските паметници: „или лошо или нищо”.
източник: Lentata.bg
