Всички, които живеят в блока, знаеха кой е Грозньо. Грозньо беше котаракът на блока.

Грозньо обичаше три неща в живота: да се бие, да яде от боклука и така да се каже, да обича. Комбинацията от тези неща, заедно с живота навън, имаха голям ефект върху Грозьо. Като за начало, имаше само едно око, а на мястото на липсващото, зееше дупка. Ухото му от същата страна също липсваше, левият му крак изглежда се беше счупил преди време и беше зараснал в неестествен ъгъл, карайки го да изглежда все едно винаги завива на една страна.

Опашката му отдавна я нямаше. На мястото и имаше малък израстък, който той постоянно размахваше и потрепваше. Грозньо щеше да прилича на тъмносиво таби на райета, ако не бяха раните по главата, врата, дори рамената с дебели, жълти корички.

Всеки път, когато някой видеше Грозньо, реакцията беше една и съща: „Това е една грозна котка!” Всички деца бяха предупредени да не го докосват, възрастните го целеха с камъни, пръскаха го с маркучи, когато се доближаваше до домовете им, или затваряха вратите през лапите му, когато не искаше да си тръгне.

Грозньо винаги имаше една и съща реакция. Ако го напръскаш с маркуча, ще стои и ще прогизне, докато не се откажеш и си тръгнеш. Ако хвърляш неща по него, ще сгуши кльощавото си тяло в краката си в знак на прошка. Всеки път, когато видеше деца, тичаше и мяукаше обезумяло и удряше главата си в ръцете им, молейки за тяхната обич. Ако някога го вдигнеш, веднага ще започне да суче от ризата ти, обеците ти или каквото намери..

Един ден Грозньо сподели своята любов с хъскитата на съседа. Те не отвърнаха с любезност и Грозньо беше тежко раздърпан. От апартамента си чувах виковете му и се опитах да се втурна, за да му помогна. Докато стигна мястото, където лежеше, стана ясно, че тъжният живот на Грозньо е почти към края си.

Грозньо лежеше в мокър кръг, задните му крака и кръста му бяха усукани грубо в неестествена поза, имаше зейнало разкъсване в бялата ивица на козината на корема му. Когато го вдигнах и се опитах да го заведа у дома, чувах как хриптеше и се задъхваше и усещах как се бори. Сигурно много го наранявам в момента, помислих си аз.

Тогава почувствах познатото дърпане, смучещо усещане по ухото си – Грозньо, изпитвайки толкова болка, страдайки и очевидно умирайки, се опитваше да суче ухото ми. Приближих го до себе си и той побутна ръката ми с главата си. След това обърна единственото си златно око към мен. Чух отчетливия звук на мъркане. Дори в най-голямата болка това грозно, надрано коте искаше само малко внимание, може би малко състрадание.

В този момент мислех Грозньо за най-красивото и любящо същество, което някога съм виждал. Дори веднъж не пробва да ме ухапе или одраска, или дори да се опита да избяга от мен, или да се бори по някакъв начин. Грозньо просто ме погледна и напълно се довери на мен, да облекча болката му.

Грозньо умря в ръцете ми преди да вляза. Аз седях и го държах дълго време след това, мислейки си как едно белязано, деформирано, малко бездомно коте, може да промени толкова представата ми за това, какво означава да имаш истинска чиста душа, да обичаш толкова изцяло и истински. Грозньо ме научи повече на даване и състрадание от хиляди книги, лекции или токшоу предавания и затова ще съм му благодарен винаги. Той беше белязан външно, но аз бях белязан отвътре и дойде време и аз да продължа напред и да се науча да обичам истински и дълбоко. Да се отдам изцяло на тези, за които ме е грижа.

Много хора искат да са богати, преуспели, харесвани, красиви, но аз винаги ще се опитвам да съм като Грозньо.

Тази история е красива, но в същото време и тъжна. Кара ни да се замислим за всички хора, които избираме да игнорираме или с които да прекарваме по-малко време, в резултат на една причина или друга. Ако всички можем да сме малко като Грозньо, светът ще е едно по-добро място.

Източник: comedybg.com