Защо казусът „Рашидов“ продължава да се разраства като кръг в блатото след хвърлен в него камък? Защото в случката с предаването „Денят започва с култура“ цялата вселена на българската власт се отразява като в капка вода. А българската власт днес е дълбоко възмутително явление.

„Без култура, пише ирландският поет Йейтс, човек няма да може да загърби омразата, завистта, ревността, отмъстителността.“

Приема се, разбира се, че въпросният човек би искал да загърби омразата, завистта, ревността и т.н.; и че ако е културен, би имал определени шансове да стори това. Ами ако не иска? Ами ако му харесва да мрази, завижда и пр.?

За какво тогава му е култура?

Да огледаме следния цитат и да решим този човек има ли култура:

„Всички ли сме роби само на един дебел, грозен, на 20 години милионер бе, да му е*а п*тката майна… Да ви е*а циганската нация.“

Сещате ли се, кой е авторът? Не, не е премиерът. Той поне си призна отдавна: „Аз съм прост и вие сте прости.“ Това е министърът на културата Вежди Рашидов отпреди три години в разговор с журналисти.

Както е казал навремето Радой Ралин – не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра. И има защо, оказва се. Защото, ако министърът на културата няма култура, той се отдава на описаните от поета Йейтс страсти, като отмъстителност например. И е способен да напише следното на водещия ТВ предаването „Денят започва с култура“:

„…отглеждаме например децата на някои водещи и ако г-н (Георги) Ангелов много желае, мога да говоря повече по тази тема… съветвам го да не иронизира непрестанно държавата, на чиято ясла е и неговата заплата…“

Превод в ефир за онези, които не познават

литературните похвати на късния соц/ранния мутродискурс

„Налягай си парцалите, защото и ти и дъщеря ти получавате парите си от мен!“

Навремето този похват се ползваше, за да удари няколко цели едновременно: да съобщи на адресата, че за него всичко се знае (т.е. от властта) и че всеки момент може да му се случи нещо (т.е. откъм властта); да го информира, че властта знае къде му е слабата страна и че всеки момент може да го удари там; да настрои обществеността срещу адресата на посланието.

По класификацията на поета Йейтс тук очевидно става дума за отмъстителност – „този позволява да ме критикуват мен, министъра, в ефир; аз пък мога да му таковам таковата“ (какви точно изрази ползва министърът на културата в такива случаи съм цитирал по-горе).

Ако министърът на културата би имал култура, тя щеше да го предпази от това изкушение

– и от целия последващ скандал.

Ако обаче приемем, че стремежът да унизиш някого публично е част от пакета „омраза“, то и това чувство на министъра не е чуждо заедно с отмъстителността. Да си спомним: „Ще му дадем 100 лв. да се успокои… като не иска – напуска хора и отива в хор „Гусла“. Айде аз ще му дам от моя джоб 50 лв.“ Това – по повод разбунтувал се хорист от „Йоан Кукузел“; който обаче не се беше разбунтувал за пари, а за принципи. И трябваше да бъде унизен, за да не намери обществена подкрепа.

Отмъстителността и омразата са лоши съветници. Може би затова Рашидов и в двата случая здраво се оплете – в извинения, уверения и увъртания. Защото се натъкна на отпора на хора, снабдени с култура, т.е. останали извън обхвата на тези лоши съветници. В случая стигна дори до клетви в любов: „Затова се обърнах към Георги (Ангелов), защото го обичам, обичам талантливите хора…“Които клетви, разбира се, не значат нищо, тъй като не идват от културен човек.

Бойко Борисов и Вежди Рашидов – през първия мандат на правителството на ГЕРБ, 2011
Фотограф: Георги Кожухаров

Пълна мистерия остава защо в хода на разпрата министърът на културата изведнъж започна да се кълне, че синът му нямал хотел в странство. Докато не се оказа според съобщение на повереното му Министерство на културата, че бил имал – ама „къща за гости“. Семеен хотел, демек, както му казват по Южното Черноморие у нас. Не по врат, а по шия.

Добре, нека това отнесем към принципа, пак на поета Йейтс:

Държавникът е лек човек –
по навик шмекерува.

Голямата тема е друга: варварското отношение към властта, разкрито от липсата на култура на министъра на културата. Тук вече трябва да напуснем поетите и да влезем на територията на политиците.

Ето какво пише Роналд Рейгън по въпроса за властта:

„Твърдя, че няма такова нещо като дясно или ляво. Има само горе или долу. Горе е вековната мечта на човека – максимална лична свобода, съчетана с порядък; долу е мравунякът на тоталитаризма.“

Слушайте Рашидов; наблюдавайте Борисов. Как ви се струва: тези хора живеят „горе“ (свобода + порядък) или „долу“ (мравуняк, с главните мравки като господари на останалите)?

Е ли техният свят онзи, в който равни помежду си хора обсъждат свободно, какво да се прави – и за известен период връчват властта някому, за да го прави от тяхно име? Или техният свят е онзи, в който има началник, който да казва на останалите какво да правят? И който има власт не защото е избран от тях за определен период да свърши определена работа, а защото е по-силен?

Отговорът е очевиден и от него произтича следващият въпрос: как при това положение вие искате от властимащите да спазват закони, т.е. да поставят ограничения върху властта си? Спомнете си:„Властта е наша, гората е наша, правим я, каквото си искаме.“Или: „Не искам в курортите МИ да се разхождат военни фрегати.“

За тях властта означава – собственост върху всичко

А собствеността – това е онова, с което се разпореждаш. Както личи от следния пресен бисер на премиера: „Какво да ви кажа? Аз съм готов догодина от бюджета и 100 милиона да заделя само за футбол…“

Парите са негови и решенията са негови. Прави каквото си иска. В случая, понеже не чете книги, а рита мачове – ще дава за мачове.

Ако четеше книги, щеше ли да дава за библиотеки по същия начин?

Не. Защото четенето на книги ти дава култура, а културата не само те предпазва от завист, злоба и подобни. С четенето на книги човек разбира, че цивилизацията – това е дълъг и труден напредък от положението цялата власт и всичко наоколо да е в ръцете на един вожд, който прави каквото и когато си поиска („властта като прищявка“), към положението властта да е подконтролна, разделена и ограничена („властта като ред“). В крайна сметка „култура“ идва от латинското cultura, което означава обработеност, подреденост, заместването на хаоса и на дивотията с ред и култивираност.

Едно е кър, потънал в бандарлъци и плувнал в змии; друго е нива със зърнени култури, подредени в редове.
Да не говорим, че липсата на култура по висините влачи след себе си грозен словесен разврат, невиждан от години – откак секнаха одите за Тодор Живков и Леонид Брежнев. Вижте следния позив в подкрепа на Рашидов:

„Именно благодарение на далновидното управление на държавните ресурси за култура и средствата от европейските фондове… Цялостната му дейност е израз на непоклатимата му воля за популяризиране и опазване на българското културно наследство… с което България произведе събитие в културата със световно значение. Благодарение на персоналните усилия на министър Рашидов… Успех, какъвто не сме имали никога!“

Недостойна, раболепна, грозна работа.

Дори през 1981 година го правеха по-добре, слагайки се на Тодор Живков:

Той разтвори
не прозореца –
а кръгозора.
Сила?
Безстрашие?
Порив на дързък човек?
Обич преляла направо в дела и хора?
Луда прегръдка с
двайсет и първи век?

Упражняването на властта като прищявка е не само грозно и недостойно зрелище, но е и опасно за всички занимание. Пример: през 1994 година Русия подписва документ, според който гарантира териториалната цялост на Украйна; 20 години по-късно започва да отхапва парчета от територията на Украйна. Документът като ограничител е надмогнат от властта като прищявка на вожда.

Още пример: от няколко месеца Бойко Борисов в качеството си на български премиер откровено саботира общата политика за сигурност на НАТО по отношение на Черно море. По документи България е в НАТО от 12 години. Но документът е ограничител, а властта на Борисов не търпи такива. Затова от прищявка на прищявка Борисов постепенно изхлузва страната от единствената система за сигурност, на която тя може да се надява.

Видяхте ли сега

какъв огромен проблем създава липсата на култура?

Не само е грозна за потърпевшите, но е вредна за всички. И не само е вредна, но е и опасна – не само за отделните потърпевши граждани, но и за Републиката.

Оставям ви със стихче на поета Йейтс:

Цивилизацията утре
за да не рухне стрита,
запрете псето, дръжте коня
със вързани копита.

На вас оставям да решите кой от героите на моя наратив е псето, а кой – конят.

Автор: Евгений Дайнов

Източник: Дневник