Слизайки на централната гара в Хелзинки, мигновено ще забележите нещо необикновено. Никъде наоколо няма бездомни хора или просяци, които да лежат по улиците.
Контрастът с повечето големи европейски градове, където просещите хора, увити в одеяла и спящи в кашони, са част от ежедневието, е огромен.
„Спомням си, че когато бях дете, по улиците на Хелзинки имаше стотици, а може би хиляди бездомни хора, спящи по парковете и градинките”, казва Санна Весиканса, заместник-кмет на града.
„Проблемът беше очевиден, но вече не съществува. Няма бездомни хора в Хелзинки.”
За последните 30 години премахването на проблема с хората без дом е бил един от приоритетите на правителствата във Финландия.
Видео:
През 1987 година в страната е имало над 18 000 души, живеещи на улицата. Според данни от 2017 броят им е спаднал на 6600 и почти всички от тях са приютени у близки, приятели или в центрове за временно настаняване.
Как финландиците стигат до успеха?
През 2007 година правителството започва да спонсорира инициативата за центрове за временно настаняване. По този начин бездомните хора получават сигурен покрив над главата си и храна поне за известен период от време.
В тези центрове, освен че хората получават необходимата им помощ, имат възможността да говорят с психолози, за да преборят зависимост (ако имат такава) или да получат уроци по каквото пожелаят, с цел да развият уменията си в различни сфери.
Томас Салми успява да се възползва от един от тези центрове. Той остава на улицата, когато е на 18 години, след като бива изхвърлен от сиропиталището, където е живеел дотогава. Той прекарва три години по улиците на Хелзинки, където средната месечна температура през февруари е минус 7 градуса по Целзий.
„Когато загубиш всичко, нищо няма значение”, споделя Томас.
„Единственото, за което мислиш, е самоубийство и как ще умреш”, продължава той. „Много е студено, особено през зимата. Можеш да умреш, ако спиш на открито.”
В момента Томас живее в собствен апартамент, даден му от Хелзинския инстут за подкрепа. Той е на 24 и е преборил проблема си с алкохола. Томас споделя, че постъпването в центъра за временно настаняване е променило живота му.
„Казаха ми, че това е новият ми дом”, разказва Томас. „Аз ги попитах дали няма някой просто да дойде един ден и да ми каже, че трябва да се махна оттук. Но тогава от института за подкрепа ми отговориха, че това е моят дом и мога да правя с него каквото поискам.”
„След като имам покрив над главата си, вече мога да се опитам да градя другите неща в живота си – семейство, работа, приятели. Когато си на улицата, нямаш тази възможност.”
