Когато в една страна, която от година на година все повече се срива в международните класации по свобода на словото, се заговори внезапно за „права на журналистите“, нещата не отиват никак на добре. Защото журналистите не само „имат право“ да задават въпроси – това е тяхното основно задължение.
Затова и реакцията, която внезапно избухна в иначе привикналата на всякакви безобразия медийна гилдия след заплахите в ефир към журналиста Виктор Николаев, разкрива само върха на айсберга. А това е айсберг от безобразна зависимост.
По-рано тази година „Репортери без граници“ поставиха България на 109-о място от 180 държави по медийна свобода. За сравнение – през 2006 година медиите ни очевидно са били доста по-свободни и страната ни е заемала немислимо високата днес 35-а позиция.
Всеки, който е имал досег с журналистиката в последните десет години, е наясно, че родната ни медийна среда все повече прогнива от всевъзможни пороци, които можем да наречем „смъртни грехове“. За „четвъртата власт“ тези грехове са, както следва: пряка финансова зависимост от властта; зависимост на медийното съдържание от рекламодатели, свързани с управляващите; корупция на високо и по-ниско ниво; участие в политическо задкулисие; съучастие в медийна собственост с политици; участие в медиен монопол…
Затова, когато една от националните телевизии, за която се предполага, че предоставя трибуна за изява на управляващото мнозинство, пропищи от политически натиск – човек се чуди да се смее ли, да плаче ли.
Действително случаят, в който лица от властта – единият депутат, а другият на високия пост вицепремиер, заплашват водещия Виктор Николаев с думите, че приказките „ще му изядат хляба“ и че ще му бъде спретнат „Викторгейт“ – не е за подценяване. В това отношение всяко противопоставяне от страна на журналистите е напълно оправдано и реакцията на колегите от „Нова“, както и на ръководството, е похвална.
Но, за съжаление, допускането на подобно поведение, както и допускането на последвало омаловажаване на случая от страна на управляващите в ефира на същата тази телевизия, разкрива единствено колко спокойно се чувства властта сред прожекторите в студиото.
А това е място, на което всеки действащ политик би трябвало да седи като на тръни.
Ръководството на медията разпространи изявление, в което осъди поведението в ефир на депутата Антон Тодоров, както и на вицепремиера Валери Симеонов и припомни, че „право на всеки журналист е да задава въпроси, свързани с дневния ред на българското общество, особено когато са неудобни за политиците“.
Но острата реакция още същия ден вечерта беше омаловажена от политици от ГЕРБ, които обясниха, че агресивното поведение на Антон Тодоров било вследствие на „многото нерви“. Събрало му се било много на човека напоследък, разбирате ли, затова и заплашвал в ефир.
Но най-скандалното е, че в събота сутринта в ефира отново на същата телевизия депутатът от ГЕРБ Тома Биков заяви, че думите на неговите колеги не били нищо повече от „неуместни шеги“, „гафове“ и никой не бил заплашвал Виктор Николаев.
Напълно резонен в този случай е въпросът защо една медия, която уж иска да защити своя журналист, дава думата на политици, които силно омаловажат нападението срещу него? Нима това представлява „свободата на словото“, за която се тръби шумно?
Нима това са принципите на свободните журналисти – единият ден да скачат като ощипани срещу вербална обида от страна на властта, а на другия ден да се слагат на същата тази власт?
Въпреки че думите на депутата от ГЕРБ Тома Биков, който също е бивш журналист, сами по себе си показват колко ниска е чувствителността в медиите и политическата класа изобщо към обиди и заплахи, то едни други негови думи си струва да се коментират.
Защото Биков заяви, че „борбата за свободата на словото е работа на журналистите, затова не може да сe разчита на политиците – те имат склонност да я ограничават. За да не се случи това, трябва да има много сериозен отпор от страна на журналистическата гилдия“.
Не можем да не се съгласим с неговите думи. Но доколко журналистическата гилдия у нас е готова да се бори за своята свобода, е напълно отделен въпрос.
Понякога е много по-лесно просто да взимаш заплата, избягвайки неудобни теми, вместо „да си слагаш главата в торбата“, заради някаква си такава „абстрактна“ свобода.
Проблемът е, че навикът да живуркаш, вместо да работиш в името на обществения интерес, води именно до ситуации като тази с Виктор Николаев, а по-рано и с освободената от работа Ани Цолова: винаги ще се появи някой достатъчно нагъл политик, който да ти напомни, пък макар и по селски маниер, че си напълно зависим от него.
Защото „правото“ да си свободен, всъщност е основно задължение на журналиста, същност на работата, смисълът на професията.
И ако този смисъл се изпълнява ежедневно, тогава няма и да има нужда да бъде истерично и еднократно защитаван от атаките на всякакви политически удобни самозванци.
Източник: woman.hotnews.bg
