Нефт, корупция и бедност – голямо е изкушението да се правят сравнения между Русия и Венецуела. И двете страдат по сходен начин и от авторитарното си управление. В Русия обаче пипат доста по-ловко, пише Константин Егерт.

Между Венецуела и Русия има някои поразяващи прилики. Все пак съдбите на двата народа скоро ще започват да се различават. Светът в момента е зает с всевъзможни неща и почти не обръща внимание на случващото се във Венецуела. А 30-милионната държава се намира на ръба на политически и икономически крах.

Крахът на венецуелското чудо

По данни на МВФ, инфлацията във Венецуела през тази година възлиза на 720 процента. Освен това в страната с едни от най-големите залежи на петрол в света не достигат хранителни продукти, има и постоянен режим на тока. Част от държавните служители работят само по два дни в седмицата, защото няма пари за заплати, училищата също работят по съкратен график. Ниските цени на петрола удариха много тежко бюджета на Венецуела и режима на верния последовател на Уго Чавес – президента Николас Мадуро.

Всъщност „венецуелското чудо“ се базираше на масовото раздаване на пари на най-бедните слоеве от населението, които поддържаха и продължават да поддържат смехотворния „боливарски социализъм“ – тази рожба на покойния полковник Чавес. Демократичната опозиция в страната вече има мнозинство в парламента. Тя се опитва да организира референдум за свалянето на Мадуро от власт и провеждане на нови избори. Но за целта опозицията трябва да премине през много сложна процедура, която по всяко време може да бъде блокирана от Върховния съд – а в него преобладават назначените от Мадуро представители на Обединената социалистическа партия.

Президентът на практика въведе режим на еднолична власт и изцяло пренебрегва враждебно настроения парламент. Банди от хулигани, наети от правителството, нападат опозиционери по митингите, избиват противници на режима сред политиците, журналистите и бизнесмените. От края на миналата година, когато опозицията получи мнозинство в парламента, във Венецуела фактически бушува Студена гражданска война.

Поглед от Москва

В Москва следят развитието на събитията във Венецуела с нарастваща тревога. Режимът в Каракас беше за Кремъл част от глобалния антиамерикански фронт и верен съюзник в борбата срещу влиянието на Вашингтон. А за държавния концерн „Роснефт“ Венецуела е една от ключовите страни, в които бяха инвестирани милиарди долари. Впрочем „Роснефт“ няма нищо против да извлече ползи дори и от настоящата криза. Срещу 500 милиона долара „Роснефт“ изкупи през февруари т.г. над 20 процента от акциите на венецуелската държавна нефто-газова компания PDVSA.

Сделката предизвика възмущение в парламента на Венецуела. Депутатите обвиниха президента Мадуро, че разпродава страната, за да закрепи режима си. Ако „чависткият режим“ падне, а това е напълно възможно, много от договорите с Русия вероятно ще бъдат преразгледани или отменени. Без съмнение, подобно развитие на нещата ще бъде възприето и пропагандирано от Кремъл като инспирирана от Вашингтон „смяна на режима“, въпреки че не Вашингтон, а Чавес, Мадуро и техните привърженици водеха катастрофална инфлационна политика.

Те унищожиха независимия частен бизнес и доведоха богатата страна до просешка тояга. По данни на опозицията, те са превели в офшорни фирми в чужбина между 300 и 400 милиарда долара от продажбите на петрол. Сега парламентът моли САЩ и Организацията на американските държави /ОАS/ да помогнат за връщането на тези средства във Венецуела.

Прилики и разлики

Петрол, корупция и авторитаризъм. Голямо е изкушението да се правят сравнения между Русия и Венецуела. Според мен обаче, разликите между двете страни са повече от приликите. Нека да започнем с това, че Венецуела е основана като демократична република в началото на 19-и век. В историята на страната е имало няколко военни режима, но след тях неизменно се е връщала републиканската форма на управление. С други думи – демократичният опит на венецуелците е значително по-богат и по-сериозен от този на руснаците.

Константин Егерт

Дори по времето на Уго Чавес и на неговия наследник в страната имаше и продължава да има истинска, а не фасадна опозиция. Тя се подкрепя от действително независими медии с комерсиален успех, които не позволяват на държавната телевизия да установи информационен монопол. Частният бизнес не се страхува открито да подкрепя опозиционерите. Освен това античависткият блок успя да победи на миналогодишните избори за Национално събрание. Ролята на военните също отличава Русия от Венецуела, където армията по традиция не се бърка в политиката.

Призрачната руска стабилност

За разлика от екипа Чавес-Мадуро, президентът Путин и неговото правителство провеждат много по-разумна икономическа и особено финансова политика. Те не се страхуват да съкращават разходите за социални нужди, но същевременно следят много внимателно нагласите сред обществото, за да не пренавият пружината. Руските граждани засега и не роптаят. Има и друга разлика – Русия все пак е империя, която може да си позволи какви ли не авантюри – да „превземе“ Крим, да изпраща летци в Сирия и т.н. И всичко това става под аплодисментите на обществеността, за която имперската слава често се оказва заместител на отсъстващото лично благополучие. В крайна сметка същата тази общественост идната есен уверено ще даде болшинството от местата в Държавната дума на „Единна Русия“ и нейните филиали КПРФ /Коммунистическая партия Российской Федерации/ и ЛДПР /Либерально-демократическая партия России/.

Парадоксалното е, че сегашната кризисна ситуация дори устройва огромното мнозинство от руснаците. За тях всякакви промени са равнозначни на хаос. Със своя конформизъм, обществото само укрепва политическата система, в която съществува само една пълноценна институция – президентската. Но руската стабилност е призрачна. И тя ще се срине, също както сега пред очите ни се срива „социализмът на Боливар“. Днес обаче никой не може да предскаже кога и по какъв начин ще настъпят промените. Русия не е Венецуела. Във Венецуела ще бъде по-лесно.