Реших да споделя историята на моята племенница Лидия.

Нека тя бъде за урок на онези, които си мислят, че могат да запазят някои тайни от миналото си завинаги. Брат ми почина млад и дълговете, които беше направил преди смъртта си, погълнаха цялото наследство на Лидия и болната й майка. Наложи се двете да живеят в лишения, само с инвалидната пенсия на снаха ми.

Ние, роднините, помагахме с каквото можем, но помощта ни, за съжаление, не беше достатъчна. Племенницата ми не можа да се примири с мизерията и, едва 16-годишна, си намери любовник – много по-възрастен от нея, на всичко отгоре и семеен. Но щом тя забременя, онзи отрече детето да е от него и я заряза. Остави я да се оправя сама, дори не й предложи пари да направи аборт.

Предполагам, че наивната Лидия се е надявала господинът да се разведе и ожени за нея, затова му е казала, чак когато навлязла в петия месец на бременността.

За да скрият срама от хорските очи, майка й я изпрати при наши роднини, на другия край на България. Семейството беше бездетно и след раждането на бебето те се съгласиха да го отгледат, без да го осиновяват. И двамата гонеха 50-те и имаха свои планове – един ден да завещаят имотите си на хора, които ще ги гледат на старини. А и Лидия – оказа се по-късно – не е имала никакво намерение да даде дъщеря си за осиновяване.

След като се отърва от нежеланото бреме, племенницата ми продължи живота си съвсем необезпокоявано и на 22 вече беше зашеметяващо красива и чаровна млада жена. Затова никой не се учуди, когато, въпреки бедността й, богатият Константин поиска да се ожени за нея.

Тя съзнаваше, че птичето на късмета каца веднъж на рамото и без пукната пара в джоба, възползвайки се от изгодния брак, неусетно започна да се издига в обществото. Дните на мизерия и глад останаха далеч в миналото.
Лидия не работеше, но използваше интелекта си, за да помага на съпруга си в бизнеса. Даваше в дома им пищни приеми за бизнес партньорите на Константин, а после дълго в града се говореше за очарователната домакиня и безспорния й кулинарен талант.

Бяха богати, имаха си всичко – единственото, което не достигаше за пълното им щастие бе, че нямаха дете. Всичките им опити за бебе удряха на камък. Много пъти Константин се опитваше да я убеди да си осиновят, но всеки път тя категорично отказваше. На всичко отгоре бе успяла да му втълпи, че проблемът е в него, и той й вярваше безрезервно. Горкият човек дори не подозираше, че преди повече от 15 години съпругата му е родила момиче, което от самото раждане е поверила на чужди хора.

Тази тайна знаехме само аз, Лидия и майка й. През всичкото това време тя живо се интересуваше от съдбата на дъщеря си и грижливо планираше бъдещето й. Изпращаше всеки месец пари за отглеждането й, отделно внасяше по сметка в банката. Мечтаеше да й даде добро образование, да я осигури материално и да я задоми за свестен мъж.

Мечти, каквито има всяка една майка.

Сигурна съм, че Константин започна да пие, за да притъпи болката от факта, че е стерилен. За съжаление Лидия не му попречи. За нея нищо друго освен парите и дъщеря й нямаха значение. Но съдбата е крояла свои планове за бездетната двойка.

Няколко дни преди да почине, трогната от грижите и всеотдайността на зет си, и най-вече притеснена за несигурното бъдеще на внучката си, майката на Лидия тайно от нас разкрила на Константин дълго пазената истина. И вместо да се ядоса, че жена му години наред е крила от него за съществуването на дъщеря си, той полудял от щастие и пожелал официално да осинови момичето.

В неговите очи съпругата му е била жертва на безскрупулен мъж, подлъгал невинното девойче. Разбира се, не скрил огорчението си, че не му се е доверила, но с присъщата си доброта великодушно й простил. Сякаш камък паднал от гърдите на племенницата ми. В този момент тя осъзнала истинската стойност на съпруга си и с очи, потънали в сълзи, му споделила цялото си злочесто минало.
Една ранна утрин, няколко дни след това, Константин тръгнал с колата да прибере момичето.

Помахал на Лидия, която го наблюдавала от балкона, без да подозират и двамата, че се виждат за последен път. Обади ми се и отидох у тях. Тя не беше на себе си от радост – най-накрая щеше да се грижи за детето си, без да се крие и притеснява. През няколко минути влизаше в стаята, която бяха приготвили за дъщеря й, сядаше на леглото и притискаше нейна снимка до гърдите си. Но както са казали хората: човек предполага, Бог разполага.

Понякога си мислим, че най-после сме постигнали тъй бленуваното щастие и в следващия миг шокирани разбираме, че някой или нещо грубо ни изтръгва радостта и смисъла на живота. Защото докато с Лидия очаквахме с нетърпение Констанин да доведе любимото й дете, екипи на Спешна помощ и полицията са вадели мъртвите им тела от смачканата до неузнаваемост кола.

По-късно разбрахме, че в кръвта на Константин е било открито голямо количество алкохол…

Не се наемам да съдя никого, но може би, когато години наред се премълчават истини, които могат да променят живота на любими хора, все някога се плаща непоносимо висока цена.

Минка