Събуждаш се в понеделник сутрин отпочинал и усмихнат, обличаш костюм и обувки с ток, защото работиш в институция, изискваща да изглеждаш добре, слагаш малко грим, правиш си прическа и с все така приповдигнато настроение тръгваш за работа. Разбира се, повече от час преди началото на работния ти ден, защото все пак в града има задръствания. Проверил си, че автобусът е две спирки преди твоята и с бодра стъпка (и все още с усмивка) се запътваш натам. И хоп, изненада… 20,30, 40 минути… автобус няма. Хората недоволстват, някои от тях чакат вече повече от час, но автобус не идва.

След 40-минутно чакане, решаваш да вървиш пеш. Преживяваш прическата, нахлупваш шапка на прясно издуханата коса и тръгваш. Естествено, веднага съжаляваш, че си обул тези обувки, но все някак си ще преживееш 3 километра. Или, не… Защото предстоят нови изненади – кални полета, в които виждаш хора с гумени ботуши как почти изчезват, насипи от пясък, чакъл и какво ли още не, огромни локви, почти напомнящи средно по размер езеро, камиони, запушили малките улици, купчини хлъзгави есенни листа и прочие. Търсейки алтернативни маршрути, изминаваш не 3, а поне 5 километра. И отново не безпрепятствено – любезни шофьори закачливо преминават със скорост през най-близката локва, грижейки се за сутрешния ти душ, мили археолози, проучващи още по-милите ни варненски разкопки крещят, че не можеш да минеш, сякаш давайки ти криле да полетиш над необятната разкопана бездна.

И накрая стигаш заветната цел – отиваш на работа до коленете в кал, с прическа на блатна вещица, леко размазан от вятъра и дъжда грим и разбира се, със схванати от всичките финтове, подскоци и пируети мускули и пулсиращи от болка крака.

Правиш си кафе, пиеш един валериан, благославяш варненския „елит“ и с неистов ужас си спомняш, че работния ден ще свърши и всичко ще започне отначало…

Да ви е спорна и усмихната седмицата!