Тя бе от онези жени, които предпочитаха да се влюбват в моментите, които оставяха мъжете в живота ѝ.

Пускаше ги да отминат, дори без да знае имената им.

Достатъчно ѝ бе да запази спомена за ръцете му, които дори не е докоснала; за съчетанието на ризата и очите му; за усмивката.

Споменът за светлината, която падаше по лицето му… За определени секунди. Това ѝ стигаше.

Тя завинаги ще го обича, прибирайки се в самотната си къща.

Да, тези жени имат най-много мъже в живота си, дори да са се любили само с един.“

 Автор: Радослав Гизгинджиев