След десет месеца прекарани в чужбина, започвам да получавам миражи. Представям си, че България е по-доброто място за мен, представям си, че си намирам работа по специалността, която завърших и успявам да живея нормално със заплатата си.   

Ако дълго време си далеч от лайната, спират да ти миришат лошо,  даже започват да ти ухаят приятно. Няма друго обяснение за откачените номера, които ми играе съзнанието ми.

Вече десет месеца не си намирам работа в другата държава, ни по специалност, ни без специалност.  

Искат опит хората.

Как така, искаш да продаваш дрехи? Като не си продавала досега, как ще различиш цветовете и размерите? Обаче, всичко хубаво ми пожелават, ще се чуем другата седмица, така казват.

За сайт ли ще пишеш статии? Висшето добре, ама, я, преведи пет новини от български на гръцки. Не, бе, обявата не е за преводачи, ама, да те видя колко можеш.  Е, добре са, ама не ме кефят достатъчно, пък и една гъркиня дойде на интервюто след теб. Не, няма достатъчно опит и тя, ама нашето трябва да се подкрепя. Пак валят пожелания за всичко хубаво, усмивка и на добър час!

Кафета ли ще продаваш? Нямаш опит, как ще разбереш колко лъжици захар да сложиш? Познатата усмивка и познатите реплики, отново.

Най-бързото интервю за работа, което някога съм имала. Две минути. Бъдещият ми работодател казва, че ме извикал само да се видим. Е, видяхме се, имал ми номера, щял да ми звънне. Усмивка и до скоро!

Въпрос – къде е по-поносимо да търпиш унижения: у дома или на гости?

Ей, съзнание, нали много знаеше, кажи, сега, какво правим?

Вади ми коз – носталгията.

–        Помниш ли, колко добре ни беше в България? Бедни, ама щастливи. В нашата къща, с нашите приятели, в нашата страна.

–        Съзнание, ти, помниш ли, как се чудехме семестър или ток и вода да платим? Сещаш ли се, как изкарвахме цяла седмица на картофи? Нали щях с талант да пробивам? Ядох ли шамарите от българската реалност? Ядох ги.

Не си забравило, предполагам, българското здравеопазване, дето пази всичко друго, само не и зравето. На която и лекарска врата почукаш, все едно и също те питат, кой те е пратил при тях. Шибаният рак, бе, идиоти, той ме прати, понеже някой него го прати на мой близък!

Да ти напомням ли, че комплексарщината и злобата се носят във въздуха български?

Не че и тук не ме пращат на майната ми, но поне го правят любезно, с финес някакъв, чак да ти стане готино, че те пращат за зелен хайвер.

Край на разговора със съзнанието.

Нов разговор, телефонен, с приятелка от България.

Аз (подсмърчане, наливам си вино):

–        Не знам какво да правя. Каквото и да опитам, не се получава.

Тя (дълбока въздишка):

–        Не можеш да стоиш там и да бездействаш, идвай си тука, знаеш ли колко работа има в София?

Аз (наливам си още вино) :

–        Бе, ти знаеш ли, колко пари ми трябват, само за квартирата в София?

Тя (крещи ми в ухото) :

–        Стига си мрънкала! Намери си каквато и да е работа, ако ще тоалетни да чистиш! Стискаш зъби, събираш си пари и се връщаш в България, да работиш това, което искаш! Проблемът ти е, че не можеш да се решиш. Искаш да си в чужбина и да си своя сред чужди или искаш да си в България, сама сред свои?

Край на телефонния разговор.

Сега, като се замисля за връщането си в България…в крайна сметка, лайната са си лайна, колкото и да си далеч от тях и не се променят. Никой не иска да ги промени, понеже е по-лесно да живееш в лайна, отколкото да ги изчистиш.

Колко от вас са свои сред чужди?

Ех, България, ти прекрасно ухаещо място, колко е точната бройка на емигрантите ти?