Реших да ви разкажа една случка, на която неотдавна станах неволен свидетел. За мен бедността е огромна човешка драма, която за съжаление все по-често се среща.

Имах уговорка с една приятелка да се видим в центъра на града. Калина, както обикновено, закъсняваше и аз зяпах по витрините на магазините.

Забелязах, че пред една сладкарница стои опърпана старица и не откъсва очи от изложените торти.

Бедната, сигурно й се хапваше сладичко, а нямаше пари да си купи.

Докато наблюдавах отстрани, елегантно младо момиче приближи до бабата и без да каже нищо, сложи в ръката й сгъната банкнота.

Тя се опита да откаже, но девойката й се усмихна и забърза по улицата.

Видях как раменете на възрастната жена се разтресоха, тогава приближих и я попитах защо плаче. Тя едва промълви, че не е очаквала да стигне дотук. Разказа ми, че повече от 40 години била начална учителка, но сега получавала мизерна пенсия.
Съпругът й и големият й син починали, а малкият имал семейство и две деца, обаче бил безработен.
Нямал възможност да й помага. Сама се справяла, но парите не й стигали да плати сметките, да си купи лекарства, да не говорим за храна.

Ядяла най-вече филии, намазани с маргарин, за месо и плодове не можела и да мечтае. И понеже много обичала сладки неща, понякога просто заставала да ги погледа. За нищо на света обаче не можела да протегне ръка за милостиня. И сега й било обидно, не искала да вземе петте лева, но момичето прекалено бързо си тръгнало.

Старицата мачкаше банкнотата и бършеше сълзите си. Прегърнах я и й казах да не приема жеста като милостиня, а просто като почерпка за здраве. Това сякаш малко я поуспокои. Очаквах, че ще влезе и ще си купи нещо от сладкарницата, но тя приведена тръгна по улицата.

Малко по-надолу спря пред един павилион и си взе две обикновени вафли. Най-вероятно с останалите пари щеше да си купи хляб и мляко, с които да преживее ден-два.

Оттогава не спирам да мисля, че едва ли има по-горчиви сълзи от тези на старците и децата, застанали пред лъскавите витрини…

Валерия