В спомените на дядо Димитър Шопов за войните през 1912 – 1918 г. значително място заемаше атаката на Баташката рота от “Железния” 27-ми Чепински полк срещу село Барутин.

По време на Балканската война с.Барутин се намира в територията на Турция и е печално известно с това, че от него е палачът на Батак -Ахмед Барутанлията, водачът на башибозука, подложил на сеч селището.

То е извършено от башибозук (сбирщина от помаци, черкези, цигани и т.н.), използвайки в случая коварство.

Убедили по-голямата част от защитниците да сложат оръжие срещу обещание за мирно решение на конфликта, а след това го нарушили и подложили населението на сеч.

Какво е положението в турската армия тогава.

Болшинството от висшите командири (пашите) са европейци (французи, немци, поляци), приели исляма и турски имена. В резултат на това турската армия се стреми да действа по европейските стандарти – да не посяга на мирното население. А в Батак жертва на масовото клане е именно то.

В съседен град Брацигово нещата се развиват по друг сценарий.

Ръководителят на въстаниците Васил Петлешков е образован за времето си, разбира и от военно дело. Организира перфектна отбрана. Първоначално срещу Брацигово действа башибозук, но неуспешно. Затова към града се отправя редовна войска.

Впечатлено от организираната отбрана, командването ѝ предлага мирно решение при едно условие – ръководителят Васил Петлешков да се предаде. И търпеливо изчаква той да вземе решение.

Виждайки разположените топове по съседните височини, както и хилядите войници, чакащи сигнал за атака, Васил Петлешков разбира, че той и Брацигово нямат шанс. Гълта отрова и се предава. Но както се получава често в такива ситуации, отровата не действа.

Турците го подлагат на жестоки мъчения, горят го на клада, за да предаде другарите си. В полусъзнание той повтаря, че е сам, че други няма. Той е една от най-светлите фигури на Априлското въстание – подвигът му е равен с този на Левски и Ботев.

Въпреки че не е забравен, личността му съвсем несправедливо е поставена на по-заден план. А с цената на собствения си живот той спасява родното Брацигово и другарите си.

Към Копривщица също настъпва редовна армия.

Условията са същите. Ръководителят Тодор Каблешков да се предаде. Той междувременно бяга. Тогава проблемът се решава типично по ориенталски – срещу огромен паричен откуп, събран от първенците, градът оцелява.

Въпросът с мирното население не винаги се решава така в последвалата Руско-турска война.

Паралелът показва, че турската армия общо взето се стреми да спазва правилата, но се намират башибозуци, които на “своя глава” вършат кланета, опожаряват селища, безчинстват в църкви. Погледнато формално това е така. Водачите на башибозука нямат писмена заповед от пашата за военни действия.

Но имат нещо не по-малко важно – одобрението и съгласието, както и уверението, че ще останат ненаказани. За добре въоръжената модерна турска армия не е никакъв проблем да смаже башибозука, който е и лошо организиран, при положение, че й се пречка и я дискредитира. Но тя не прави това, защото той ѝ служи като своеобразен щит, върши мръсната работа и по този начин снема отговорността за извършеното от нея.

Да допуснем, че се получава така, защото армията е изпреварена от башибозука и това е основната причина да се стигне до кланетата.

Защо, ако нещата стоят по този начин, ръководителите на башибозука (Ахмед Барутанлията в случая с Батак) не са изправени пред военен съд?!

Звучи познато, тоталитарно.

Ленин също не е разписвал заповед за екзекуция на царя и семейството му. Но едва ли някой се съмнява, че такова сериозно решение е взето без той да бъде уведомен и да е дал устното си съгласие.

Тогавашните ръководители на Европейските държави не могат да бъдат заблудени.

Когато зверствата в Батак, Перущица, Клисура, Панагюрище стават достояние на света, те свикват конференция за положението на народа в българските земи и отговорността за извършените зверства се стоварва върху Турция, а не върху безчинстващите башибозушки банди.

Дори и традиционните съюзници на Турция – Англия и Австро-Унгария са изумени от жестокостта на извършеното деяние.

Да, клането в Батак е неоспорим факт.

„Спомням си като дете с какъв трепет и страх влизах в малката църква. Следите от кръв стояха. Както и дупките в пръстения под, които жените са дълбали с нокти, за да търсят вода за обезумелите от жажда деца. Жестокостта е безгранична, още повече, че е проявена на свято място.“

Точния брой на жертвите никой не знае и до ден днешен.

Но като се имат предвид оцелелите – под 2000, загиналите в Батак са между 3 и 5 хиляди.  Може да се твърди, че жертвите в църквата не са хиляди, а стотици, като се има предвид ограничената площ на сградата и двора.

По-малкия им брой в никакъв случай обаче не обезценява величината на престъплението и съпътстващата го отговорност. Защото става дума за беззащитни жени, деца, старци и духовници, потърсили спасение в храма.

Все пак оставена е вратичка за спасение – приемане на исляма, което всички с цената на собствения си живот отхвърлят.

Кръвта на невинните не е пролята напразно.

Европа най-после чува гласа на поробена България, вижда героизма на нейните синове и жертвоготовността им в неравната битка. Само след по-малко от две години бленуваната свобода, чакана от 5 века, идва носена на щиковете на руси, румънци, фини и разбира се, в резултат на подвига на опълченците при Българските Термопили.

Те го казаха:

„Из сведенията на Макгахан, описани в писмо, датирано от Пазарджик, 2 август 1876 г., което котленецът Петър Матеев определя в книгата си „Велики благодетели на българския народ“ като „писмото, което предизвика Руско-турската война“:

„Казаха ни, че 3000 души лежели само в черковния двор и ние не можехме да го не вярваме. Зрелището беше ужасно, толкова ужасно, че не можем го забрави през целия си живот.Имаше накъдрени главички сред разлагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка не по-големи от пръстите ви, върху които месото беше твърде изсъхнало от жегата, преди да е могло да се разложи; ръчички на малки деца, протегнати като за помощ; деца, умъртвени още от ужаса на светналите саби и зверски зачервените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, опитвайки се да запазят малките си със слабите си тела. Всички лежаха там, събрани на куп, гниещи в една отвратителна маса.

Всички сега мълчат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за милост. Жертвите гният по нивите, а жетварите – тук в гробищния двор.

Погледнахме в черквата… Грамадно количество от тела са били изгорени там и огорелите почернели остатъци, които изпълняха мястото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в разложение неописуемо.

Никога не съм си въобразявал, че мога да стана свидетел на нещо толкова грозно. Всички се отстранихме, потресени, едвам в свяст, от тази чумава къща, доволни, че можем да излезем пак на пътя.“