Гларусът е легендарен персонаж, от когото е тръгнал митът за българското гостоприемство.

Той бе живата реклама на черноморските ни курорти, мил спомен за хиляди чужденки на и над средна възраст от соцлагера.

Добре сложен, добре изпечен, с прилепнали бански и с екзистенцминимум от свалячески реплики на няколко езика, той самоотвержено защитава честта на родината с надеждата някоя Илонка или Ингрид да си падне дотолкова, че да го ожени за себе си и да го отведе далече, далече. Ходеха изтупани с дънки и вносни очила от „Кореком”, а за да намират доларчета, се занимаваха и с дребни далаверки.

Най-атрактивни за гларусите бяха чехкините и полякините. За рускините казваха, че били непристъпни, понеже ходели по групи, не за друго.

Откакто дойде демокрацията и може свободно да се излиза в чужбина, професията на гларуса стана демоде и почти изчезна. Останаха предимно аматьори, които си въобразяват, че като заговорят българка на немски, й правят комплимент. Някои неща като силен тен, мек говор и перчене по плажа са си почти същите, но гларусите вече не са онези калени и минали през всичко воини.