28 години в България не се изпълняват смъртни присъди.

Последните нашенци, осъдени на смърт, се разминаха с черната си участ чрез поредица обжалвания. После настана периодът на мораториума. И когато той приключи, обезумелите от чакане на края си затворници въздъхнаха с облекчение. Днес някои от тях са на свобода, други останаха до живот зад решетките.
Онези, които са навън, не искат за нищо на света да си спомнят за кошмара, преживян в килиите за смъртници, пише socbg.com.

Само един от тях довери, че след 10-годишно ежесекундно очакване на смъртта, вече е бил готов да я приеме като единствен изход и избавление. Но той е изключение. Болшинството от неговите събратя по съдба са правили опити за самоубийство или са полудявали, чакайки вратата да се отвори и надзирателят да ги изведе на „последната разходка“. Всъщност става въпрос за цял ритуал, изпълняван стриктно от участниците в „спектакъла“ – пазач, директор на затвор, палач (в някои случаи те са били едно и също лице).
В първо действие бившият Държавен съвет потвърждавал „висшата мярка“. Във второ специалният куриер носел документа, в който пишело, че присъдата трябва да бъде изпълнена. В действие трето вратата на килията се отваряла и обреченият бивал извеждан оттам. За да скрие възбудата си, тъмничарят пускал няколко псувни, които най-общо звучели така:

– Твойта мамица мръсна, вместо да ти пръснат черепа, те помилват. Събирай си багажа, копеле гадно!^ Естествено, нито един осъден на смърт не се хващал на уловката.

– Това бяха страшни минути, споделя бивш служител на столичния кауш. Смъртниците крещяха с всичка сила. Дращеха стените до кръв с нокти. Опитваха се да побягнат, но охраната се нахвърляше върху тях и ги усмиряваше с жестоки ритници.

Спомням си, че един Васко, цигане, затрило селска баба, за да й вземе пенсията, успя да се изкопчи от надзирателите и хукна по коридора. Един от тях го настигна, но Васко се метна върху него и почна да го души. Сбориха се и в един момент се чу изстрел. Пазачът бе успял да докопа пистолета си и да простреля цигането.

Разследването на инцидента приключи с мнение, че става въпрос за законна самоотбрана. А този тъмничар май беше и награден за проявена самоотверженост при изпълнение на служебния си дълг…“

Но да се върнем към зловещия спектакъл. В действие четвърто и последно смъртникът пристигал в „стаята на ужаса“. Тя се намирала в подземията на централния корпус на затвора. Според отлично информирани източници след отмяната на смъртното наказание била превърната в нещо като деловодство, където се кътали стари бумаги. До нея се стигало по дълъг коридор. Отвън изобщо не се виждало какво става вътре, защото плътни червени завеси обгръщали стените на коридора. Помещението било разделено на две от огромна стена-огледало. Така служителите, отговорни за екзекуцията, наблюдавали непрекъснато обречения. Той пък, от своя страна, имал няколко минути, за да се „наслади“ на печалния лик отсреща. По думите на бивши пазванти никой не питал жертвата за последното й желание.

Да не говорим за поп, който да я изповяда, или за присъствието на близки. Соцзаконите обричали осъдените на смърт да се преселят в отвъдното изключително в „служебна компания“. Самите „екзекутори“ не виждали нищо тържествено или символично в разстрела. За тях това била просто работа – кървава, досадна, тежка, но, общо-взето, доходоносна, поне за ония години.

Които били с по-слаби нерви, просто не оцелявали в този занаят. Клюката носи, че двама-трима палачи превъртели и завършили живота си в лудница. Иначе пропиването си било задължително – както при моргаджиите и гробарите.

Как протичала самата екзекуция?

Първо, жертвата била завързвана за стол, застопорен в средата на помещението. Това не било хич лесно, защото се повтаряла сценката при извеждането от килията. Смъртникът почвал да буйства, а когато се окажел прекалено корав, дотърчавал лекарят. Той му хаквал успокоителна инжекция и нещастникът се преселвал в отвъдното, блажено упоен.

Онези обаче, които били в пълно съзнание, виждали всичко. С изключение на едно – насочените към гърдите им дула. Всъщност това била система от няколко пистолета, монтирани в стената. Най-трудното било да се натисне малкото бутонче, което я задействало. Останалото вече не било дело на човешка ръка. При засечка на първия пищов вторият го донапълвал с олово. Обреченият умирал за секунди. След кратката агония докторът на затвора установявал смъртта и трупът се изнасял от помещението. Погребвали го „служебно“ – тоест, само директорът на затвора и дежурният надзирател знаели мястото на гроба. Ето защо роднините на разстреляните дълго време си нямали хал-хабер, че човекът не е между живите. В повечето случаи обаче никой не си давал труда да копае специален гроб.
Телата на смъртниците се кремирали, като преди това изпълнявали в моргите функцията на „опитни зайчета“. По данни на наши патоанатоми абсолютно незаконно от труповете се взимали ретини и други органи и тъкани, които се изнасяли в чужбина. За целта си имало специална структура, маскирана като външнотърговско дружество за търговия с лекарства и фармацевтични продукти.

Един от най-известните тъмничари на България е о.з. подполковник Гено Юнаков, кмет на пловдивското Ново село. 22 години от живота му са отдадени на „шибания занаят“. Започва кариерата си в Сливенския затвор, после го прехвърлят в Пловдивския. Покрай работата си станал свидетел как се изпълняват смъртни присъди.

Юнаков разкри, че до 1982-ра смъртниците били разстрелвани край реки. Няма обаче отговор защо е била възприета тази практика.

В София гърмели жертвите край Искъра, в Пловдив – край Марица.

След това било изградено специално стрелбище („стаята на ужаса“ в Централния софийски затвор), където се изпълнявали присъдите.

„Юначето“, както му викат неговите колеги и съселяни, е било очевидец на много екзекуции.
И досега му се присънват някои от тях. Събужда се, облян в пот, и дълго не може да заспи. По-точно – не смее, за да не го връхлети отново кървавият ужас.

До последния детайл се е запечатал в съзнанието му разстрелът на стюардесата от БГА „Балкан“ Людмила Равняшка, затрила леля си, за да сложи ръка на имота й. „Беше 26-27-годишна, много красива и интелигентна. Имаше висше образование, знаеше два езика. Нямало да убие леля си, ако възрастната жена не била почнала да пилее пари по млади гаджета.

„Хвърковатата“ дама имала перфектен план. Хванала си любовник и така го омаяла, че той бил готов на всичко за нея. Един ден взел чук, отишъл в дома на лелята и я халосал с все сила по главата.
Хванаха ги и двамата и ги осъдиха на смърт – него като изпълнител, нея като подбудителка…“, разказва екснадзирателят.

В интерес на истината целият персонал на Сливенския затвор симпатизирал на Людмила. Там било рядкост да се екзекутира жена, да не говорим за такава видна столична красавица. За беда баш на Юнаков се паднало да й свети маслото. Той се разтреперал, дотогава не бил убивал муха, камо ли човек. Но заповедта си е заповед. Отишъл в новите сливенски гробища и платил лев и петдесет на циганите да изкопаят гроб на стюардесата. Петима външни офицери се отказали да я разстрелят.
Най-накрая един старшина кандисал. Преди това Равняшка била прегледана и от трима гинеколози. При жените това било задължително. Ако се окажело, че осъдената на смърт е бременна, веднага следвала помиловка.

„Тя понесе всичко много спокойно. До последния момент не вярваше, че ще я разстрелят. Поиска цигара. Отказа да й кавалерствам, сама си я запали, единствено ръцете й леко трепереха. Изпуши я. Погледна ни един по един и каза:
„Готова съм. Свършвайте по-бързо!“
После затвори очи…“ – (тук гласът на пенсионирания военен почва да трепери, личи си, че е силно развълнуван).

Постепенно се окопитва и допълва разказа си с нови подробности за кошмара. Как било тъмно като в рог, към един след полунощ. Как в последния момент старшината стрелял в тила на стюардесата, застанала на ръба на ямата. Как се издънил като последен аматьор и не могъл да я усмърти с един куршум. 16 минути след разстрела докторът напипва пулс.

Започват спор дали е законно да я довършат с втори изстрел. На 17-ата минута лекарят обявява, че жената е мъртва. А нейният палач получил 20 лева премия.

И друга известна българка била на косъм от разстрела, твърди Гено Юнаков. Алпинистката Мария от Пловдив бастисала по особено жесток начин бременна жена. Жертвата била изгора на вуйчо й. Двете въртели семеен бизнес, затова се виждали често. Веднъж обаче се сдърпали и Мария намушкала с чадър ортачката си в корема.

Жертвата издъхнала в страшни мъки. Алпинистката била тикната в килията за смъртници на Сливенския затвор. Но прочутият й колега Методи Савов ходатайствал да я помилват и последния момент присъдата била отменена.

Куршума отървала и баба от Тополовград, метнала в пещта внучето си. Докато си метяла двора, разказва бившият тъмничар, някаква комшийка й подметнала, че внучето й не било от нейния син. Без да каже дума, старата жена тутакси зарязала метлата, влязла вкъщи и хвърлила детето в напалената пещ.

Внучето изгоряло живо, но убийцата се разминала със смъртното наказание, понеже след серия експертизи я обявили за невменяема.
Най-странното е защо не е била екзекутирана и друга жена-убийца. Нейният случай е особено драстичен. Софиянката В. П. решила да се отърве от съпруга си, като го накълца на парчета и и го затвори в буркани. Всеки ден студенокръвната килърка изливала съдържанието на поредната „консерва“ в тоалетната. Накрая случката се размирисала в буквалния смисъл на думата. В милицията я притиснали и тя признала всичко от игла до конец. А й оставали само някакви си два-три буркана.

След това благоверния й върви го търси. Всички очаквали, че ще получи смъртна присъда, но жестоката домакиня минала метър.

Лепнали й само 15 години престой на топло. Според Юнаков много помогнали показанията на свидетелите. Комшии и близки я описали като невинна жертва на семеен тормоз. Транжираният съпруг се напивал до безпаметство, след което почвал да я налага, с каквото му падне. За капак си хванал и любовница и почнали да пропиват заедно фамилното имущество. В един момент на В. П. й прикипяло и решила веднъж завинаги да се отърве от насилника.

Парчето олово било „спестено“ и на туркиня, погубила двете си деца. Палавата булка си намерила любовник, но той отказвал да се ожени за нея, че уж не можел да изхранва челядта й. Жената плакала и се тръшкала, но без резултат. И един хубав ден като една съвременна Месалина нагостила за последно хлапетата с вкусна гъбена яхния от зелени мухоморки.

„Пречките“ предали Богу дух, но туркинята така и не се събрала с възлюбения си. След като я прибрали в кауша, той я зарязал и не искал да чува нищо повече за „оная долна убийца“. Изпаднала в отчаяние, жената си пъхнала ръката във фасонката на електрическата крушка и 220-волтовият ток я убил на място. След този случай, твърди о.з. подполковникът, почнали да монтират в килиите крушки с ток 24 волта. „Ама сега пак са върнали стария волтаж“, доверява Юначето. Но като цяло самоубилите се смъртници били рядкост. „Живее им се и още как!“, подсмихва се бившият МВР-кадър.

ДОСИЕ

– Най-силният аргумент на противниците на смъртното наказание е, че не е редно държавата да отнема чужд живот, както и че не бива в новите времена да се водим от практиката „око за око, зъб за зъб“.

„Нали ако някой е запалил къща, не го наказват с опожаряване на дома му?“, вдигаха олелия активисти на различни правозащитни организации. Те се мотивираха и с аргумента, че в САЩ например, където в някои щати се изпълняват смъртни присъди, престъпността като цяло не е намаляла, даже точно обратното. Психолозите обясняват този феномен с обстоятелството, че родените убийци изобщо не се замислят за собствения си живот и го жертват със същата лекота като този на жервите си.

Най-силният аргумент против смъртните присъди обаче си остава „съдебната грешка“. Ако човек е несправедливо обвинен и въз основа на това го осъдят на смърт, след изпълнението на присъдата съдебната грешка вече ще е под земята.

– И досега се шушука, че получилите „висша мярка“ по Татово време са били пращани по урановите мини, вместо да ги усмъртят по кратката процедура. Те бачкали по 14-15 часа дневно, без никакви защитни облекла. Менюто им включвало чаша притоплена вода сутрин и краешник сух хляб, а за обяд и вечеря получавали чиния възрядка каша. Облъчени със смъртоносни дози, нещастниците само след месец-два почвали да мрат като мухи, но пък за сметка на това спестявали огромни средства на държавния бюджет.

– Говори се и друго – че „стаята на ужаса“ всъщност била чисто и просто показно помещение, създадено след 10 ноември. Дотогава осъдените на смърт били разстрелвани като кучета по селските кърища. Често ги затривали още в затвора, представяйки убийството за инцидент между съкилийници. Повечето от хубостниците пък, наказани със смърт, незнайно как успявали да заченат в кауша и по закон ги помилвали.

– Без съд и присъда, при това по особено жесток и садистичен начин, трепели хората, озовали се в зловещите лагери край Белене, Ловеч и Скравена. Надзирателите ги пребивали с тояги и хвърляли труповете им на свинете. Де факто изпращането в „трудово-възпитателна колония със строг режим“ си било равносилно на смъртна присъда. Единствено късметът или нечия височайша намеса помагали на обречените да оцелеят.

– Най-младият разстрелян българин е католическият свещеник от Града на тепетата отец Павел Джиджев. През 1952-ра 33-годишният Теодор ШОПОВмъж е обвинен в шпионаж, понеже „издал“, че хубавото месо от Пловдивските хали го изнасяли в СССР, а лошото оставало за народа. Арестуват го, а малко след това го разстрелват. Властта не съобщава нищо на близките. През есента на 1952 г. една от сестрите на отеца – Цанка Рончева, получава вързопче с цървули, дрехи и една бележка: „Да се предаде на сестра ми“.

Семейство Джиджеви получават смъртния акт чак през 1996 г. „Дълги години при леля ми идваха десетки жени и мъже да я изнудват, споделя Петър Джиджов, племенник на разстреляния свещеник. Искаха й пари и храна, твърдяха, че брат й не е убит и ще му ги занесат в затвора“. Роднините обаче се досещали, че Павел вече не е между живите.

– Стари кримки още разказват за съдебна грешка, изяла главата на невинен столичанин. В края на 70-те съпрузи от София се скарали жестоко. Жената хлопнала вратата и излязла. Мъжът я чакал ден, два, търсил я по приятелки, но без резултат. След седмица трупът на безследно изчезналата бил намерен в землището на село Лозен. Жената била брутално изнасилена, бита и удушена. Органите на реда веднага щракнали белезниците на съпруга като главен заподозрян за убийството. Съседи дали показания, че двамата не се разбирали и често се карали. И човекът бил осъден на смърт. Чак когато го разстреляли, чорапът се разплел. Оказало се, че жената е станала жертва на изнасилвач-садист от софийските села. Той също си получил заслуженото, но несправедливо осъденият на смърт съпруг вече от няколко години бил на оня свят.

– Една от последните смъртни присъди, изпълнена в България преди мораториума, е срещу масовия килър Николай Цайкин. След последните си убийства той бил задържан, но успял да избяга и се скрил в един четириетажен блок в Карлово. По ирония на съдбата точно под него живеела дъщерята на надзирателя Гено Юнаков с новороденото си бебе. И точно когато излязла на балкона с пеленачето, ченгетата отцепили района, разбили вратата на скривалището му и обезвредили рецидивиста. Младата майка обаче се стресирала и кърмата й секнала. „На следващия ден, споделя Юнаков, разправям на една позната как хванали Цайкин пред очите на дъщеря ми. И казвам на шега: „Така е изплашил детето ми, че ще го убия със собствените си ръце. Сега ми дават сто долара да го гръмна, ама ще изчакам да вдигнат мизата и тогава ще му светя маслото“. Разговорът се провел в пловдивско заведение. Ненадейно една жена станала и се провикнала: „Ама вие наистина ли ще го убиете?“ След което се захлупила по лице на масата и почнала да ридае неудържимо. „Оказа се, че това е жената на Цайкин!“, цъка с език пишман палачът.